Читать «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)» онлайн - страница 102

За Индиана бе значително по-трудно. От яростното натискане на спирачката кракът му беше изтръпнал и го болеше, освен това трябваше да се изкачи по стръмната скала, за да мине над тунела, който току-що бяха напуснали и който продължаваше да бълва вода. А за да стигне до моста, трябваше да заобиколи още няколко подобни гейзера. Всичко това — по влажна, хлъзгава и почти отвесна канара.

Вкопчил се в редичкия мъх над главата си, той започна да се придвижва сантиметър по сантиметър, бавно и внимателно. Изтръпналият крак му създаваше значителни затруднения.

Уили и Дребосъка полека се изкачиха до въжения мост. Прокопаната в скалата дупка зад гърба им очевидно водеше към подземния рудник, а тънките въжета пред тях носеха по-скоро заплаха, отколкото надежда.

Въжетата прорязваха пространството над страховитата пропаст подобно гигантска паяжина. Бяха поне стогодишни и положително не бяха поставени тук от войници или професионални строители.

За основа на мостчето служеха две дебели въжета, свързани със стотици проядени от червеи и полуизгнили летвички, между които зееха не по-малко на брой огромни пролуки. По дължината на това цирково приспособление имаше множество върви, хванати за две успоредни и доста по-тънки въжета, висящи на около метър над летвите. Така се образуваше нещо като парапет над дълбоката пропаст.

Уили инстинктивно отстъпи назад.

На Дребосъка обаче не му мигна окото. Не трябва да забравяме, че той имаше значителен опит от тичането по шанхайските покриви, да не говорим за спускането по въжета за пране, благодарение на което неведнъж се беше отървавал от преследвачите си. По тази причина не изглеждаше притеснен от гледката, която виждаха очите му в този миг.

Той внимателно опипа с крак първите летвички, носле стъпи отгоре им с цялата си тежест.

— Екстра! — извика момчето и се обърна да се усмихне на Уили. — Фасулска работа!

В същия миг летвата под краката му се счупи. Всъщност не се счупи, а просто се раздроби — толкова беше прогнила. Ако Уили не беше очаквала подобна изненада, хлапето положително би полетяло в бездната. Но тя светкавично протегна ръка, сграбчи го за врата и го дръпна към себе си.

Леко пребледняло, момчето вече не изглеждаше тъй самоуверено. Но друг път нямаше — така или иначе, трябва да преминат по този мост! Няколко секунди по-късно предприе втори опит — вече далеч по-внимателно и съсредоточено. Летвите го удържаха и той бавно запълзя напред. Убедила се, че няма друг избор, Уили предпазливо го последва. Опита се да си представи, че изпълнява солов номер пред някой знаменит продуцент, при който нито може да сбърка, нито може да започне отначало.