Читать «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)» онлайн - страница 100

Скоростта намаля дотолкова, че изминаха последните няколко метра почти пълзешком. После точно когато гърбът на Инди опря в канарата, вагонетката се поразклати и спря.

Инди слезе, изкуцука на няколко метра встрани и погледна димящия си ботуш.

— Вода! — прошепна той.

Уили и Дребосъка също слязоха от вагонетката, олюляха се и на лицата им се появиха колебливи усмивки.

Едва сега видяха, че тунелът извива наляво и продължава, вече без релси. Поеха по него, без да промълвят нито дума. И тримата бяха потресени от перипетиите на подземното си пътешествие.

След известно време се появи ветрец, който бързо се превърна в ураганен вятър, помитащ всичко пред себе си. Заедно с него до слуха им долетя все по-нарастващ тътен. Стените затрепериха. Беше страшно.

Спогледаха се неспокойно, свиха рамене и забързаха. Инди се тревожеше от вятъра. Дълбоко под земята не би трябвало да има толкова силен вятър.

Тътенът ставаше все по-мощен. Хвърлиха поглед назад. Нищо.

— Инди? — въпросително го погледна Уили.

Не знаеше какво става, но сграбчи Уили и Дребосъка за ръце и тримата хукнаха.

Тътенът продължаваше да се усилва и от тавана на тунела се отрониха дребни камъчета. Земята под краката им се тресеше и Дребосъка неволно си спомни за един филм, в който показваха изригването на вулкан. Никак не му се искаше да си го спомня точно в този момент. Дали пък не се е разгневил Богът-пазител на гръмотевиците?

Тичаха. Тичаха колкото им крака държат, без да знаят защо го правят. Все още.

Тътенът вече бе оглушителен. Уили хвърли поглед назад, коленете й изведнъж омекнаха и тя се спря. Гледаше назад, парализирана от ужас, а на лицето й бавно се изписа израз на обреченост.

Чудовищна стена от вода нахлу и за миг изпълни напречния тунел, който току що бяха подминали, после с грохот се насочи към тях.

— О, Господи! — прошепна тя.

Дребосъка и Индиана спряха да я изчакат, обърнаха се и също видяха чудовищната водна стена, безмилостно напредваща към тях. Гледаха я омагьосани една дълга, безкрайно дълга секунда.

После Инди хвана ръката на Уили и тримата хукнаха като луди.

Приливната вълна с грохот се носеше по петите им, помиташе всичко по пътя си и ги доближаваше с всеки миг. На върха на пенестия й гребен подскачаха като детски играчки пометените от стотици вече наводнени тунели предмети: огромни камъни, греди и клони, трупове на животни.

Не, няма да се спасят.

Може би в страничния тунел, там зад завоя.

— Скачайте! — ревна Инди, опитвайки се да заглуши страхотния тътен, изпълващ недрата на планината.

Пръв се добра до дупката Дребосъка и се шмугна вътре с лекотата на трениран крадец. Инди натика Уили и я последва в мига, когато страховитият гребен нахлу в галерията, току-що напусната от тримата бегълци.

Тунелът се оказа тясна дупка, която се спускаше стръмно надолу. Отделила се от водната стихия вълна ги достигна и там, блъсна ги и те се претърколиха напред.

Попаднаха върху нещо като пързалка и неусетно се озоваха в друг, далеч по-широк тунел. Дребосъка остана възхитен и извика: