Читать «Удряй където боли» онлайн - страница 68

— Видях Мински и мисля, че знам къде мога да го намеря — казах й аз.

Тя реагира моментално. Зелените очи засвяткаха:

— Видял си Мински!? Как така?

Разказах й съвсем кратко какво ми беше казал портиерът в „Брейкърс“ как проследих Доли и широкоплещестия мъж с черната шапка, как стигнах до италианския ресторант, как Доли си отиде, а този, за когото бях сигурен, че е Мински, излезе с някакъв друг.

Казах й, че този друг вероятно е Сол Хармас и живее в една къща на края на крайморския булевард.

— Точно така! — възкликна тя. — Точно там живее! Къщата му прилича на ранчо. Волински я построи по предложение на баща ми. Охраняват я съвършено. Докато Мински е там няма никакъв шанс да се доберем до него. Никакъв!

— Добре. Ще почакаме. Все някога ще изпълзи. Тогава ще действаме. Ще го пипнем навън.

Усмивката й беше най-зловещото нещо, което някога съм виждал на женско лице.

— Ти не знаеш как изглежда. Аз знам. Какво предлагаш да направим, когато се покаже?

— Трябва да го пипнем. Искам го жив. Искам да се мъчи. — Лицето й отново се превърна в каменна маска.

— Знаеш ли, имам чувството, че да се опитваш да хванеш Мински е все едно да се опитваш да уловиш тигър с мрежа за пеперуди.

Тя стана.

— Винаги може да се намери начин. Ще измисля нещо. Джо заминава за три дни в Ню Йорк. Ще се видим тук в четвъртък.

Четвъртък беше денят преди първи. Кимнах.

— Добре. Тук.

Тя също кимна, потупа ме по рамото, усмихна ми се хладно и излезе.

Останах замислен в продължение на няколко минути, след това излязох на улицата, качих се на колата и подкарах към къщи.

8

Чух Бил да отключва доста след десет часа. Бях прекарал известно време с чаша скоч в ръка, дълбоко замислен.

Дъждът отново валеше и чувах как капките бият по прозореца. Когато вратата се отвори, аз скочих, готов да налея и на него, но само един поглед към лицето му и лъщящия от дъжда шлифер, ме накара да се замисля.

— Не казвай нищо! — възкликна той. — Искам да ям! Мога да изям пържола колкото бюрото ти! Хайде! Тръгваме!

— Успокой се, Бил. Трябва да ти кажа някои неща.

— Ти си мислиш така. Аз съм гладен. Осем часа стоя на дъжда само с един хот-дог в корема! Не се издържа повече! Никакви приказки! Отиваме да ядем!

Познавах добре Бил, затова си облякох шлифера, заключих апартамента и тръгнах с него към колата, която беше наел.

Едва четиридесет минути по-късно, след като погълна огромна пържола в лучен сос и купчина пържени картофи, той започна отново да прилича на човек, а не на умрял от глад емигрант.

В това време аз похапвах салата от раци и го наблюдавах. Когато забелязах, че започва да се отпуска, заговорих:

— Виждам, че не ти е било лесно, Бил. Имаш ли какво да ми кажеш?

— Още не — отсече той и поръча двойна порция ябълков пай.

Продължих да чакам с нарастващо нетърпение.

Най-накрая, доволен, той ми се ухили:

— Ей, Дърк! Точно за това си мечтаех!

— Попитах те, дали имаш какво да ми кажеш — припомних му аз, вече на края на търпението си.

— Съжалявам, Дърк, но бях умрял от глад — отговори той. — Да, случиха се много неща. Вися пред къщата на Анджи от единадесет тази сутрин. От нея — ни следа. Някъде преди обяд излезе мисис Смедли с пазарска чанта в ръка и подкара костенурката. Десет минути по-късно се появи и Анджи. Валеше доста силно, а тя беше само по фланелка и джинси… и тъмните очила. Започна да се разхожда из двора на дъжда. Бях скрил колата добре и можех да я виждам без да излизам. Обикаляше като дива котка в клетка. Стори ми се, че си говори сама. От време на време си удряше главата с юмруци. Не беше приятна гледка. На няколко пъти сиря и вдигна ръце към небето, след това продължи да си говори сама. Имаше вид на побъркана. После се върна в къщата и трясна вратата.