Читать «Удряй където боли» онлайн - страница 67

— Е, дупката на Смедли вече не съществува. Тогава какво?

— Ще измислят друго място. Когато разбера къде е, ще ти кажа.

Лепски свали шапката си, прекара пръсти през косата си и отново си я сложи.

— Ще трябва да поговоря с шефа.

— Точно това искам да направиш. Време е да се задействате. Месецът свършва след седем дни.

Дръпнах стола си назад и станах. Лепски се вгледа в мен.

— Не се занимавай с Мински. Прекалено голяма риба е за теб. Дори и за нас — Той снижи глас и продължи: — В този град има много баровци, които предпочитат да плащат, вместо някой да изложи на показ кирливите им ризи. Не забравяй това!

— Като че ли не го знам. Кажи ми, Том, вашите хора правят ли нещо, за да пресекат този бизнес с шантажите?

— Това е много добре организиран бизнес, Дърк — каза Лепски тихо. — Извънредно трудно е да бъде пресечен. Знаем, че го управлява Волински, но това не означава нищо. За да започнем каквато и да била акция, е необходимо да ни се оплачат поне трима-четирима. Добре, да предположим, че имаме, късмет и няколко души дойдат да си признаят, че преди време са извършили нещо гнусно, а сега ги изнудват. Разбира се, никой няма да направи такова нещо, но дори и да го направи, тялото му ще бъде извадено от пристанището, като това на Смедли, далеч преди нещата да стигнат до съда.

— Значи не правите нищо?

— Точно така, Дърк. Не правим нищо.

— Смени тези от пристанището, Том. Можеш доста да разстроиш бизнеса.

— Ще говоря с шефа.

— Довиждане, Том.

Доста време ми отне докато се прибера вкъщи. Бил го нямаше. Предположих, че още наблюдава Анджела Торсън. Макар и отегчителна, тази работа не беше много уморителна, така че не изпитах никакви угризения на съвестта, когато направих нещо, което не бях правил от години — качих краката си на масата, затворих очи и престанах да мисля за каквото и да било… Може би само си представях как черни овци прескачат висока ограда. Отпочинах си доста. След това взех душ набързо, преоблякох се и тръгнах с колата към ресторант „Трите рака“. Пристигнах там към шест часа.

Посрещна ме Уоли, управителят, който отново ми показа блестящите си зъби.

— Мис Уилис ви очаква, мистър Уолъс — каза той. — Вече знаете къде, нали?

По това време почти нямаше клиенти. Единствени келнерите трескаво зареждаха масите и се готвеха за наплива в по-късните часове.

Аз кимнах, изкачих се по стълбите, почуках на вратата и заварих Сандра на масата, стиснала цигара между тънките си пръсти.

— Здрасти, Дърк — поздрави тя. — Този път ще трябва да бързаме. Джо ще се върне в седем.

Седнах срещу нея.

Още веднъж почувствах въздействието на сексапила й. В небесносинята си рокля изглеждаше зашеметяващо. Зелените й очи бяха все така хладни и пресметливи.