Читать «Няма орхидеи за мис Бландиш» онлайн - страница 105

По средата на изкачването го осени една мисъл, намали и след това спря.

— Излизай — каза на мис Бландиш. — Малко ще походим.

Надвеси се над нея, отвори лявата врата, сложи ръка под мишницата й и я избута на пътя.

Някъде назад пътят изчезваше от погледа в рязък завой. Той каза: „Стой тук“ и се върна до завоя, за да погледне назад. Нищо не идваше. Застанал на ръба на стръмнината, той виждаше долината далеч долу и бялата лента на пътя, който се виеше нагоре като змия. Върна се при колата и като се наведе през прозореца, освободи ръчната спирачка. Колата веднага тръгна бързо назад. Той трябваше да отскочи и се просна в белия прах. Изправи се на колене, загледан в колата, която набираше скорост. Мис Бландиш също я наблюдаваше. Колата стигна до завоя и колелата й слязоха от пътя. Блъсна се в дървените оградни стълбове. Те започнаха да поддават и накрая се изкривиха като свещи на слънце. Колата увисна на ръба, прашна на слънцето, и изчезна. Слим стоеше, коленичил на пътя, заслушан в далечния грохот. Изправи се на крака и вдървено пристъпи към мис Бландиш.

— Хайде тръгвай!

Двамата поеха нагоре по прашния път под горещото слънце. Вървяха бавно и мълчаливо. Слим се придържаше близо до нея и я принуждаваше да крачи от вътрешната страна. Като стигнаха върха, и двамата спряха и се огледаха. Под тях се стелеше долината като зелен килим с необикновени шарки.

Слим седна на банкета и дръпна мис Бландиш до себе си.

— Искам ясно да разбереш — той килна шапката си. — Ще скочим в някой камион и ти трябва да си затваряш устата. Няма да говориш, нищо няма да правиш. Ако започнеш нещо, аз ще започна да стрелям, така че твоя си работа. Все ще се измъкна и ще те взема със себе си.

Мис Бландиш се обърна с лице към него.

— Защо не ме убиеш? — възкликна яростно тя. Той се слиса от безумния й поглед. — Не може да продължава така и ти го знаеш. Защо не се отървеш от мен? Мислиш, че искам да живея ли? Не искам, казвам ти.

Слим смутено й подхвърли да не се горещи.

— Ей сега ще се заема с теб — той сложи ръце на гърлото й и стисна. Тя не се възпротиви. Ръцете й бяха отпуснати на тревата. Слим я пусна и се изправи. От джоба си извади къса гумена палка и я заплаши с нея. Дивият блясък в очите й веднага угасна и тя се сви.

— Не, не ме докосвай с това — извика тя ужасена.

— Още една думица — свирепо отвърна Слим, — и ще си го получиш.

Тя се отдръпна с разкривено лице. Реагираше като животно, заплашено с камшик. Погледът и бе втренчен в палката.

— Хайде — той я дръпна да се изправи. — Внимавай или ще се ядосам.

Продължиха да вървят. Пътят започна да се вие надолу и се ходеше лесно. Краката им се движеха сами, тежестта на телата им ги носеше надолу по стръмния склон и те почти тичаха. В подножието на склона ги настигна един лекотоварен камион. Чуха свистенето на гумите по надолнището и Слим застана по средата на пътя, махайки с ръка. Камионът спря и шофьорът му се усмихна. Беше съсухрен човечец със самоуверено птиче лице, придобило керемиденочервен загар от слънцето и вятъра.