Читать «Няма да ти се размине» онлайн - страница 2

Тя беше отишла в един нощен клуб с надеждата да намери работа и се бяха запознали във фоайето, след като беше получила груб отказ от мениджъра на клуба. Впоследствие, размишлявайки над това, тя реши, че осветлението в нощния клуб трябва да е било доста „благосклонно“ към нея, като се има предвид начинът, по който със сигурност е изглеждала — съсипана, уморена и готова да се сгромоляса.

Хари беше препречил пътя й, неговото симпатично мургаво лице се озари от усмивка, а от очите му заструи онова ловджийско излъчване, което тя не беше очаквала да види в погледа на който и да било мъж.

— Остани с мен — беше казал той. — Ти си точно типът момиче, който непрекъснато търся, откакто завърших колежа.

Покани я на вечеря и тя съумя някак си да бъде весела, лъчезарна и мила. Той я изпрати до апартамента й и двамата се спряха на входа. Беше очаквала да я попита дали не може да заповяда вътре и се усъмни дали думите му: „Искаш ли да вечеряш с мен вдругиден? Тогава ще бъда в града“ не са едно вежливо отдръпване. Беше толкова загрижена той да не си отиде от живота й, че каза:

— Няма ли да влезеш за едно питие? А той се ухили и поклати глава:

— Бих искал, но тази нощ съм дежурен. Отложи поканата за вдругиден. Ще мина да те взема.

Тя не беше очаквала да го види отново, но два дни по-късно той се появи към осем часа и двамата излязоха да вечерят. Същата нощ станаха любовници и оттогава той редовно идваше в апартамента й през вечер, за да я изведе или за да поседи пред камината, разговаряйки с нея, и да я люби. Всяка втора вечер от шест месеца насам, докато не се стигна до днешната нощ, когато още щом той влезе в стаята, тя разбра, че нещо не е наред.

„Започва се! — помисли си тя, докато окачваше палтото му. — Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължи дълго. Е, поне има любезността да дойде и да ми го каже.“

Отиде до масата, взе си цигара от кутията и я запали, забелязвайки, че ръката й трепери.

— Май си подранил, а Хари? — го попита и хвърли към него поглед, докато той се изтягаше отсреща в креслото, мръщейки се срещу огъня, с провесени тежки, тъмни вежди и с капчици пот, от които лицето му лъщеше.

— Да — каза той, без да я поглежда.

Тя изчака секунда, сетне тихо рече:

— Какво се е объркало?

— Кой казва, че нещо се е объркало? — отвърна той. — Ще ми дадеш ли нещо за пиене? Тази вечер ще се налея до козирката.

Тя отиде до шкафа, където държеше бутилката с уиски. Шишето беше три четвърти празно. След като приготви двете „втвърдяващи“ дози, забеляза, че в бутилката останаха само няколко сантиметра течност и я изля в чашата си. Каза си, че ще има нужда от нещо подсилващо, когато той най-накрая се накани да започне с новините. Върна се при камината и му подаде чашата.

— Това е всичко. Алкохолът току-що свърши — каза, сядайки. — Съжалявам.