Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 25

Мериуедър ме огледа хубаво като влезнах в малка, някак мръсна стая, подаде ми отпуснато ръка и ми посочи един стол. Той се сгъна на друг, въртящ се стол, който предупредително скръцна под тежестта му и заби топчестата си брада в колосаната яка на ризата. Неговите очи се притвориха, като вероятно си мислеше, че подобява правдоподобно Шерлок Холмс, само че изглеждаше в пиянски транс.

— Бих искал името — каза той и взе тефтер и молив от чекмеджето — за моя архив, и адреса, ако обичате.

Казах му кой съм и че съм отседнал в Савой.

Той поклати глава, записа си и отбеляза, че Савой е доста добро място.

Съгласих се и зачаках.

— Става дума за жена Ви, предполагам — попита с дълбок, отегчен глас, който сякаш извираше от краката му.

— Не съм женен — отговорих и извадих кутията с цигари, като запалих една. Той се наведе напред очакващо, тъй че аз я побутнах към него. Извади една, намери кибрит и си запали.

— Трудно се намират вече — въздъхна той. — Ще ги отказвам. Боклуци.

Казах, че е така, прокарах пръсти през косата си, чудейки се как ще реагира като разбере за какво съм дошъл. Имах чувството, че ще го шокирам.

— Черна борса, може би? — запита и изпусна кълбо дим през носа си.

— Нещо по-сложно от това — казах аз, опитвайки се да се настаня удобно на стола. — Предлагам да започна от самото начало.

Той направи слаба гримаса, като че не беше нетърпелив да слуша дълга история, промърмори нещо, че е доста зает тази сутрин.

Огледах невзрачния офис и помислих, че той никога не може да бъде зает, но страдаше от невъобразими комплекси и тогава му казах, че ми го е препоръчал портиерът на Савой.

Той засия веднага,

— А, така кажи, тоз приятел — каза той и потърка ръце. — Доста поработихме заедно едно време.

— Е, значи мога да продължа — казах, малко отегчен от него. Разказах му за Нета, как сме се запознали, какво сме правили, и сега като отидох в дома й, я намерих мъртва.

Той потъна надолу в стола си шашардисан и малко ужасен.

Казах му, че тялото е откраднато от моргата и той потрепера. Продължих историята за Ани, как стигнах до къщата й и какво се случи там.

— Полицията откара тялото на Ани в моргата Хоршам снощи — заключих аз, и като че ли почнах да се забавлявам. Показах му и статията в сутрешния вестник.

Потърси очилата си, за да я прочете, и когато го направи, предпочиташе да не я е чел. Също и да не бях дошъл при него.

— Казаха ми, че тялото е овъглено — продължих. — Така, сега знаете нещата, какво мислите?

— Уважаеми господине, — започна той и махна с ръка — това изобщо не е в моята сфера на работа. Разводи, черния пазар, неспазване на дадени думи, да; но не такъв вид драма.

Поклатих разбиращо глава.

— И аз си мислих, че ще го приемете така. Жалко! Но няма значение, ще потърся някой друг да се заеме със случая.

Докато говорех, нарочно извадих портфейла си и зарових в него, като че търся нещо. Дадох му достатъчно време да види петстотинте лири, които все още имах. Каквото и да не му беше харесало, погледът му светна, загрижен за парите.