Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 13

— Какво те кара да мислиш, че не е убийство — попитах го внимателно.

Коридън разтърси глава.

— Ама и ти си един... Нали току що ти обясних... — строго ме изгледа и се намръщи. — Но може да знаеш по-добре от мен. Я да чуя какво имаш да кажеш преди да съм толкова сигурен — устните му леко се извиха нагоре, което беше неговата представа за усмивка. — Мислиш ли, че е убита?

— Обзалагам се с петстотин лири, че е.

Той ме стрелна с очи.

— Ти имаш петстотин лири?

— Имам. Приемаш ли?

— О, никога не се обзалагам с янки. Доста по-хитри сте — бутна чинията и леко побърса устата си със салфетката.

— Хм, сега се чудя, защо си толкова сигурен?

— Бях в апартамента й и поразгледах наоколо. Намерих интересни неща. Преди да ти ги покажа, кажи ми, някой от вашите вземал ли е нещо от там?

— Не. Какво липсва?

— Копринени чорапи, повечето й дрехи, гривна с камъни и игла за шал.

— Ценни?

— Гривната струваше двеста лири преди три години. Сега сигурно двойно. За иглата не знам.

— Откъде знаеш, че липсват? Може тя да ги е продала.

Не бях помислил за това и му казах.

— Но въпреки всичко не мисля, че го е направила. Тя много държеше на тях и нищо не би я принудило да се раздели с копринените си чорапи. Не, надали ги е разпродала.

Коридън ме погледна.

— Сега пак си доста инат — каза спокойно. — Съвсем нормално е. Може да е имала нужда от пари.

Сервитьорът ни прекъсна с питиетата. Хапнахме от студената кухня и си изпихме уискитата докато говорехме.

— Но тя не беше от тия дето се самоубиват — продължих. — Помня веднъж каза, че никога няма по такъв начин да реши проблемите си. Ако я беше чул, щеше да си убеден, че не е в нейния стил.

— Колко отдавна беше?

— Преди две години. О, не ми разправяй, че хората се променят ; сигурен съм, Нета не би го извършила.

— Какво друго? — сините му очи ме изучаваха и тънките устни се извиха в усмивка отново. — Прескачайки бижутата, чорапите и нейния стил, какво още имаш?

— Не съм започнал — казах. — Но ще почака докато се наядем. Ти нищо ли не знаеш за момичето?

— Няма досие, ако това имаш предвид — той отвърна, методично дъвчейки храната. — Работила е в Блу Клуб като компаньонка и има едно-две автомобилни нарушения, това е което знаем за нея.

— А Блу Клуб? Разбрах, че е станал вертеп.

— Много от тези заведения дето събираха американците навремето се превърнаха в бардак след като те си заминаха. Блу Клуб го наблюдаваме постоянно, но Брадли е по-хитър до момента. Сигурни сме, че незаконно там се правят залагания и се сервира пиене след разрешения час. Снабдяват се от черния пазар, но досега не сме успели да вкараме наш човек вътре и няколко пъти вече обискът се проваля. Шефът мисли, че някой от нашите взема пари от Брадли, защото той винаги знае кога ще отидем. Засега е с преднина, но няма да продължи дълго.

Бяхме привършили с яденето и Коридън зае позицията си на креслото. Поръчах бренди и пури. Коридън се беше настанил удобно.

— Добре, сега сигурно ще те убедя — казах аз, донесох Лугера и му го подадох.

Той остана за известно време втренчен в него с безизразно лице, после вдигна студен поглед към мен.