Читать «Не е моя работа» онлайн - страница 11

Аз стоях, гледайки го как се отдалечава. Рамото ме болеше и бях малко уплашен.

„Не се панирай“, промърморих на себе си, погледнах нагоре-надолу по улицата и забързах към Кромуел Роуд.

Глава трета

Бях се прибрал в стаята си преди не повече от пет минути и от рецепцията се обадиха да ми кажат, че инспектор Коридън ме търси.

— Кажете му да се качи, моля — отговорих аз и звъннах на рум сървис.

Коридън и сервитьора дойдоха заедно.

Коридън беше едър и мускулест, тридесет и пет годишен, тъмен, с малки сини очички, които имаха неприятния навик да гледат сякаш през теб. Дори с приятелите си беше някак си намусен, рядко се усмихваше и никога не се смееше.

Стиснахме си достатъчно сърдечно ръце. Той огледа стаята одобрително.

— Трябва да призная, че добре са те уредили тук — отбеляза, хвърли бърз поглед към сервитьора и продължи.

— Предполагам ще ми поръчаш питие?

— Разбира се, мислех и да похапнем тук. Какво по-добро от това за Лондонската полиция — казах аз.

Сервитьорът ни предостави менюто и ние се спряхме на студена кухня, пилешко филе и сладолед. Поръчах и две двойни уискита и гарафа с алжирско вино.

— Вие журналистите знаете как да живеете — Коридън въздъхна и потъна в единственото кресло. — Често си мисля, че май щеше да е по-добре да се бях хванал на някаква друга по-доходна работа от полицейската.

Изсумтях:

— Не се оплаквай — и седнах на леглото. — Обзалагам се, че до гуша си затънал в рушвети и половината престъпници в Лондон ти бутат подкупи.

Той присви устни.

— Чувството ти за хумор е толкова извратено, колкото и моралните ти принципи — той се извърна и видях, че не се шегува.

— О’Кей, нека прескочим морала — аз се ухилих. — Дяволски се радвам, че успя да дойдеш.

— Нета приятелка ли ти беше? — ме попита и отиде до прозореца. И продължи преди да успея да отговоря: — Виждам Темза от Скотланд Ярд, но оттук погледната и на тази светлина е наистина невероятна, какво ще кажеш?

— Не ме е грижа за Темза — го срязах. — Не те поя и храня, за да ми разказваш за прелестите на Лондон.

Той ме изгледа остро:

— Звучиш ми притеснен. Нещо лошо ли е?

Поклатих глава.

— Може би — започнах, когато сервитьорът влезе с питиетата.

След като ги остави, продължих:

— Касае Нета Скот. Беше ми приятелка. Запознахме се през 1942 и движихме заедно близо две години. Дойде ми като гръм новината за самоубийството й.

Той пийна малко уиски и кимна одобрително.

— Отлично питие — каза. — Но ти сигурно не искаш да говориш за това. Прочетох доклада на лекаря. Момичето не се е оставило на случайността. Изпила е солидна доза лаундаум преди да се задуши с газ. Това е недвусмислено... очевидно самоубийство. Случая е разпределен към Кенсингтън. Приели са обаждане в седем часа вчера сутринта от някой си Джулиъс Коул. Живеел в същата къща. Намерили момичето с пъхната глава в газовата печка и цялата кухня пълна с газ. Прозорците били облепени със скоч, а вратата се е затваряла добре. Била е мъртва поне от шест часа. По груби пресмятания смъртта е настъпила около един сутринта. Никакви следи от насилие, нищо, което да отхвърли версията за самоубийство. Откарана е в местната морга, и тоя Коул официално я идентифицирал. Сега се опитваме да открием роднините й, но до момента без успех.