Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 13

— Чие е това? — запита Акли. Беше вдигнал наколенника на другаря ми и ми го показваше. Този проклет Акли всичко пипаше. Ще ти пипне и жокейската каишка, и какво ли не. Казах му, че наколенникът е на Страдлейтър. Тогава той го метна на Страдлейтъровото легло. Взе го от шкафа на Страдлейтър, а пък го метна на леглото.

После дойде и седна на ръчката на Страдлейтъровото кресло. Никога не сядаше в креслото. Винаги само на ръчката.

— Къде, по дяволите, намери този каскет? — запита той.

— В Ню Йорк.

— За колко?

— Един долар.

— Ограбили са те.

И започна да си чисти идиотските нокти с върха на кибритена клечка. Вечно си чистеше ноктите. Някак смешно беше. Зъбите му вечно бяха плесенясали, ушите му — адски мръсни, но той все ноктите си чистеше. Сигурно си мислеше, че така става много чистичък. Докато си чистеше ноктите, пак погледна каскета ми.

— В нашия край носим такива каскети, когато отиваме на лов за елени, бога ми — каза той. — С такива каскети се ходи на лов за елени.

— Дявол взел го, така си е. — Свалих го и го погледнах.

Премигнах с едното си око, като че ли се целя в него.

— С такива каскети се ходи на лов за хора — казах аз. — Аз ходя на лов за хора с този каскет.

— Вашите знаят ли вече, че си изритан?

— Не.

— Къде, по дяволите, се е дянал Страдлейтър?

— На мача е. Има среща. — Пак се прозях. Прозявах се непрекъснато. То в стаята беше адска горещина. Караше ме на сън. В Пенси или ще замръзнеш от студ, или ще умреш от горещина.

— Великият Страдлейтър! — каза Акли. — Хей, ще ми дадеш ли ножиците си за минутка? Подръка ли ти са?

— Не, вече са прибрани, чак най-отгоре в шкафа са.

— Извади ги за минутка, а? — каза Акли. — Счупил съм си един нокът, искам да го отрежа.

Никак не го беше грижа дали си опаковал нещо или не и дали то е чак най-отгоре в шкафа. Свалих му ги, но едва не се пребих, докато сторя това. Щом отворих вратата на шкафа, ракетата на Страдлейтър — в дървена стяга и прочие — падна право на главата ми. Направи ми голяма цицина и ме заболя адски. Акли щеше да си умре от смях. Като се за киска с този писклив глас. Не престана да се смее през цялото време, докато свалях куфара си да му извадя ножиците. Такива работи като например да види, че удрят някого по главата с камък или нещо подобно, караха Акли да си умира от смях.

— Дяволски хубаво чувство за хумор имаш, рожбо — казах му. — Известно ли ти е това? — Подадох му ножиците. — Хайде да ти стана импресарио. Ще ти уредя да излезеш пред радиото.

Пак седнах в креслото, а той започна да си реже копитестите нокти.

— Не можеш ли да използваш масата или нещо от тоя род? — казах аз. — Режи ги на масата, а? Не ми се ще довечера да настъпя на бос крак някой надробен нокът.

Той обаче продължи да ги реже на пода. Отвратителни маниери! Честна дума.

— С коя има среща Страдлейтър? — запита той. Винаги се интересуваше с кое момиче има среща Страдлейтър, макар че го мразеше и в червата.

— Не зная. Защо питаш?

— Просто така. Братче, не мога да го понасям това копеле! Истина, не мога да го понасям.

— А пък той е луд по тебе. Каза ми, че за него си цар — отвърнах аз. Много често наричам хората царе, когато се правя на ударен. Тогава по не ми е скучно.