Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 12

— Печелим ли, а? — попита той.

— Никой не спечели — отвърнах аз. Без да вдигам поглед от книгата обаче.

— Какво? — каза той. Все ще те накара да му повтаряш.

— Никой не спечели — повторих аз и го погледнах крадешком, да видя какво тършува по шкафа ми. Гледаше снимката на онова момиче, с което ходех в Ню Йорк, Сали Хейз. Трябва да е гледал тази снимка поне пет хиляди пъти, откакто я получих. И все я слагаше не на мястото, като престанеше да я гледа. Нарочно го правеше. Положително.

— Никой ли не спечели? — учуди се той. — Как така?

— Забравих идиотските шпаги и неща в метрото — казах аз, все без да го погледна.

— В метрото ли? Хайде де! Искаш да кажеш, че си ги загубил?

— Сбъркахме метрото и трябваше постоянно да ставам да гледам идиотската карта на стената.

Той се приближи и ми препречи светлината.

— Хей — извиках аз, — препрочитам едно и също изречение вече двайсетина пъти, откакто си влязъл.

Всеки друг на мястото на Акли би разбрал един такъв намек. Но не и той.

— Мислиш ли, че ще те накарат да ги плащаш?

— Не зная и не ме е грижа. Ами ти няма ли да седнеш, рожбо? Точно срещу светлината ми си застанал.

Никак не обичаше да го наричат „рожбо“. Винаги казваше за мене, че съм ужасен хлапак, защото бях на шестнадесет години, а той беше на осемнадесет, но се вбесяваше, когато аз го наричах „рожбо“. Той продължи да стърчи на същото място. Такъв човек беше — няма да се помръдне от светлината ти, когато го помолиш да не ти пречи. Накрая ще го стори, но ще го стори много по-бавно, ако го помолиш.

— Какво четеш, дявол да те вземе? — попита той.

— Някаква идиотска книга.

Тогава бутна книгата към мен, за да види заглавието.

— Бива ли я? — попита той.

— Това изречение, дето го чета, е страшно.

Мога да бъда доста язвителен, когато съм в съответно настроение. Той не го схвана обаче. Пак взе да крачи из стаята и да пипа всичките ми вещи, а и Страдлейтъровите. Най-после поставих книгата на пода. Можеш ли да четеш, когато човек като Акли е наблизо? Изключено.

Задъних се в креслото и започнах да наблюдавам как нашият Акли хазяйничи и прочие и се запрозявах. После взех да се правя на ударен. Понякога обичам да се правя на ударен само за да не ми е скучно. Този път обърнах ловджийския си каскет с козирката напред и го нахлупих над очите си. Така не можех да видя и дявола.

— Май че ослепявам — казах аз с много дрезгав глас. — Майчице мила, колко тъмно става тук!

— Ти си побъркан, бога ми! — възкликна Акли.

— Майчице мила, подай ми ръка. Защо не ми подадеш ръчичка?

— За бога, не се прави на дете?

Започнах да опипвам пред себе си като слепец, но без да ставам. И все повтарях: „Майчице мила, защо не ми подадеш ръка?“ Само се правех на ударен, разбира се. Понякога това ми прави удоволствие. Пък и знаех, че то дяволски дразни Акли. Това момче винаги събуждаше стария садист у мене. Доста често бивах твърде садистичен към него. Най-после престанах все пак. Завъртях козирката пак назад и се отпуснах.