Читать «Спасителят в ръжта» онлайн - страница 115

— Вече съм голяма за това — каза тя. Мислех, че няма да ми отговори, но тя ми отговори.

— Не, не си. Хайде, качи се. Ще те чакам. Хайде, качвай се! — казах аз.

Вече бяхме до тях. Няколко деца се возеха, повечето съвсем малки, и няколко родители чакаха отвън, седнали на пейките. Взех, че отидох на гишето, дето продаваха билетите, и купих един билет за Фийби. После й го подадох. Тя стоеше до мен.

— На, вземи — казах й. — Чакай малко. — На ти и останалите пари.

Посегнах да й дам остатъка от парите, които ми беше дала.

— Дръж ги. Дръж ми ги! — каза тя. И веднага добави: — Моля ти се.

Много се разстройвам, когато някой ми каже: „Моля ти се!“ Искам да кажа, ако това е Фийби или някой като нея. Страшно ме разстрои. Обаче сложих парите обратно в джоба си.

— Няма ли и ти да се качиш? — запита ме тя. Някак особено ме запита.

— Може да се кача следния път. Сега ще те погледам — казах аз. — Взе ли си билета?

— Да.

— Хайде, качвай се тогава. Аз ще съм на тази пейка, ей тук. Ще те гледам.

Отидох и седнах на пейката, а тя се качи на въртележката. Заобиколи я цялата. Просто тръгна и обходи цялата въртележка. После се качи на един едър, очукан стар кон. Тогава въртележката тръгна и аз я гледах да се върти покрай мен. Имаше още само пет-шест деца на кончетата и музиката свиреше „Пушек влиза в очите ти“. Свиреше много джазово и весело. Всички деца се опитваха да уловят златното колело, и Фийби заедно с тях, та се боях да не падне от проклетия кон, но нито казах, нито направих нещо. С децата е така — искат ли да уловят златното колело, трябва да ги оставиш и да не казваш нищо. Паднат ли, ще паднат, но по-лошо ще бъде, ако им кажеш нещо. Като спря въртележката, тя слезе от коня си и дойде при мене.

— Този път и ти ще се повозиш — каза тя.

— Не, само ще те гледам. Смятам само да те погледам — казах аз. Дадох й още малко от парите.

— Ето, вземи си още билети. Тя взе парите от мене.

— Не съм ти сърдита вече — каза тя.

— Зная. Побързай. Въртележката ще тръгне пак.

Тогава, съвсем неочаквано, тя ме целуна. После си подаде ръката и рече:

— Вали! Започва да вали!

— Зная.

Тогава знаете ли какво направи — едва не умрях, взе, че бръкна в джоба ми, извади червения ми каскет и ми го сложи на главата.

— Ти не го ли искаш? — попитах аз.

— Може да го поносиш малко.

— Добре. А сега побързай. Ще си пропуснеш ездата. Няма да можеш да си вземеш твоя кон.

Тя обаче още се маеше.

— Сериозно ли говореше преди малко? Наистина ли няма да заминеш никъде? Наистина ли ще си дойдеш после у дома? — запита ме тя.

— Да — казах аз. И така си беше. Не я лъжех. Наистина си отидох после у дома.

— Сега побързай! Кончетата тръгват.

Тя изтича, купи се билет и се върна на въртележката точно навреме. После пак я обиколи цялата, докато намери своя кон. Тогава се качи. Махна ми с ръка и аз й отвърнах.

Братче, какъв адски дъжд заваля! Като из ведро! Бога ми! Всички родители и майки, и всички останали отидоха и застанаха под самия покрив на въртележките, за да не ги намокри до кости, но аз останах да седя на пейката още доста дълго. Бая се измокрих, особено палтото и панталоните ми. Моят ловджийски каскет наистина доста ме предпази в известно отношение, но все пак станах вир-вода. Обаче хич не ми пукаше. Изведнъж се почувствах толкова щастлив, като гледах моята Фийби да се върти покрай мене, че ако искате да знаете, чак ми идеше да извикам от щастие. И не зная защо. Просто защото беше толкова хубава, като се въртеше със синьото си палто и всичко. Ех, защо не бяхте и вие там!