Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 4

Два дни след получаването на това писмо ме изписаха от болницата, оставяйки ме, тъй да се каже, в плен на левкопласта, омотан около ребрата ми. После започна усилена едноседмична агитация — трябваше да получа отпуск за сватбата. Накрая постигнах своето чрез упорито подмазване пред командира на ротата — човек книжен според собственото му определение, чийто любим автор, за щастие, се оказа и мой любим автор някой си Л. Манинг Вайнз. Или може би Хайндз. Въпреки тази духовна връзка помежду ни, успях да си издействам отпуск само за три дни — колкото да замина с влак за Ню Йорк, да видя сватбата, да обядвам набързо някъде и да се върна капнал в Джорджия.

Доколкото си спомням, „седящите“ вагони през 1942 година се вентилираха само на думи, навсякъде беше пълно с военна полиция и миришеше на портокалов сок, мляко и евтино уиски. Цялата нощ кашлях, зачетен в един комикс, който някой ми беше дал от съжаление. Когато влакът наближи Ню Йорк — в два и десет в деня на сватбата, — аз, изкашлял вече и червата си, бях измъчен, потен и омачкан, а кожата адски ме сърбеше от левкопласта. В Ню Йорк цареше неописуема жега. Нямах време да си отида до квартирата, затова оставих багажа си — една неугледна брезентова пътническа чанта — в стоманените шкафове на гара „Пенсилвания“. На всичко отгоре, когато обикалях квартала с магазините за конфекция, за да намеря такси, един лейтенант от свързочните войски, комуто очевидно бях забравил да отдам чест при пресичането на Седмото авеню, измъкна изведнъж писалка и под любопитните погледи на минувачите записа името ми, номера на частта и адреса.