Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн

Дж. Д. Селинджър

Дж. Д. Селинджър

По-горе билото, майстори!

Преди двадесетина години в нашето огромно семейство избухна епидемия от заушка и една вечер най-малката ми сестричка, Франи, я преместиха с все креватчето в стаята, в която живеехме с по-големия ми брат Сиймор и в която се предполагаше, че няма микроби. Тогава аз бях на петнадесет години, а Сиймор — на седемнадесет.

Към два часа през нощта се събудих от плача на нашата нова съквартирантка. Известно време останах да лежа неподвижен, заслушан в нейния рев, после чух, или по-скоро усетих, как Сиймор се размърда на съседното легло. По онова време ние държахме на нощната масичка между двете легла електрическо фенерче — за всеки случай — въпреки че, доколкото си спомням, нито веднъж не бе ставало нужда да го използваме. Сиймор запали фенерчето и стана.

— Мама каза, че биберонът с млякото е на печката — обясних аз.

— Преди малко й давах — отвърна Сиймор, — но не е гладна.

Той се приближи в тъмното до библиотеката и зашари бавно с фенерчето по полиците.

Аз се изправих в леглото.

— Какво си намислил? — попитах го.

— Смятам да й прочета нещо — каза той и взе една книга.

— Ти си луд! Та тя е само на десет месеца!

— Знам — отвърна Сиймор. — Но бебетата имат уши и чуват всичко.

Тая вечер при светлината на фенерчето Сиймор прочете на Франи едно от любимите си произведения — една даоска приказка. И до ден днешен Франи се кълне, че помни как Сиймор й е чел:

Княз Му, повелител на Китай, казал на По Ло: „Много години тегнат вече на гърба ти. Има ли някой в семейството ти, когото мога да взема на работа, че да ми избира конете вместо теб?“ По Ло отвърнал: „Добрият кон се познава по вида и стойката. Но конят-вихрогон — този, който не се докосва до земята и не оставя следи — е нещо тайнствено и неуловимо, неосезаемо като утринен въздух. Моите синове не са толкова надарени; те могат да познаят добрия кон, щом го видят, но коня-вихрогон — не могат. Обаче аз имам един приятел на име Чу Фан-као, търговец на дърва и зеленчуци, който разбира от коне не по-малко от мене. Повикай го при себе си.“

Княз Му така и сторил. И не след дълго изпратил Чу Фан-као да му търси кон. След три месеца Чу се върнал и съобщил, че е намерил кон. „Оставих го в Шахю“ — обяснил той. „А какъв е този кон?“ — запитал князът. „Сива кобила“ — бил отговорът.

Но когато довели коня, оказало се, че това е черен като катран жребец. Крайно недоволен, князът повикал при себе си По Ло. „Твоят приятел, когото изпратих да ми търси кон, съвсем се посрами — казал княз Му. — Че той дори не може да различи жребец от кобила и черно от сиво.“

По Ло въздъхнал с облекчение. „Нима е постигнал такова съвършенство? — възкликнал той. — Тогава Чу струва десет хиляди пъти повече от мен. Аз не мога и да се сравнявам с него. Той прониква в строежа на духа. Интересувайки се само от същественото, забравя незначителното; прониквайки във вътрешните достойнства, губи представа за външните белези. Той вижда това, което му е нужно и не обръща внимание на ненужното. Чу е толкова мъдър, че би могъл да дава преценка за много по-важни неща, отколкото за качествата на конете.“