Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 2

И когато довели коня, оказало се, че той наистина нямал равен на себе си.

Възпроизведох тази приказка не само защото винаги съм готов да препоръчам на родителите и на по-големите братя на десетмесечни пеленачета да им четат за умиряване хубава проза, но и по съвсем друга причина. Сега ще ви опиша една сватба, която се състоя през 1942 година. Според мен това е напълно завършен разказ — с начало и край, дори с предчувствие за смърт. Но тъй като са ми известни по-нататъшните факти, чувствам се задължен да отбележа, че сега, в 1955 година, младоженецът не е вече между живите. Той се самоуби през 1948 година, когато беше на курорт с жена си във Флорида. Всъщност най-същественото, което искам да кажа, е следното: откакто младоженецът слезе завинаги от сцената, аз не мога да намеря на негово място друг, комуто да се доверя в избора на кон.

През май 1942 година ние седмината — потомството на Лес и Беси (по баща Галахър) Глас, бивши комически актьори от една пътуваща трупа — се бяхме пръснали, нескромно казано, из целите Съединени щати. Аз например, вторият по големина, лежах във военната болница във форт Бенинг, щат Флорида, болен от плеврит — малък спомен от тримесечната строева подготовка в пехотата. Близнаците Уолт и Уейкър се бяха разделили още преди година. Уейкър бе изпратен в един лагер в Мериланд за отказващи да участват във войната, а Уолт се намираше някъде из Тихия океан — или на път за там — с една артилерийска част. (Ние никога не знаехме къде точно е Уолт. Не обичаше да пише писма и след смъртта му не научихме почти нищо за него. Той бе убит в Япония през есента на 1945 година при някаква глупава войнишка разправия.)

Най-голямата от сестрите, Бу Бу (хронологически тя стои между мен и близнаците), служеше като мичман в женските морски спомагателни части на база в Бруклин. През пролетта и лятото на същата година тя живя в квартирата в Ню Йорк, която ние със Сиймор почти не използвахме след постъпването ни в армията. Двете най-малки деца Зуи (момче) и Франи (момиче) живееха с родителите ни в Лос Анджелис, където баща ми издирваше талантливи артисти за една киностудия. Зуи беше на тринадесет години, а Франи — на осем. Всяка неделя те излизаха пред радиото в едно детско предаване — викторина, озаглавено „Какво умно дете“ — ирония, разбираема за всички американци от Атлантическия до Тихия океан. Тук му е мястото да кажа, че почти непрекъснато, или по-право в една или друга година, всички деца от нашето семейство излизахме срещу заплащане като „гости“ на програмата „Какво умно дете“. Ние със Сиймор участвахме първи в нея — още в 1927 година, когато той беше на десет, а аз на осем години; тогава предаването „се излъчваше“ от една зала на стария хотел „Мъри Хил“. Всички ние — от Сиймор до Франи — излизахме под псевдоними. Това може да изглежда крайно невероятно, защото ние бяхме деца на естрадни актьори, тоест хора, които съвсем не пренебрегват рекламата, но майка ми беше прочела веднъж в някакво списание какъв кръст са осъдени да носят децата на професионалисти — как те странят от останалите деца, общуването с които е нужно и полезно — и тя зае непоколебимо становище по този въпрос и никога, никога не отстъпи от него. (Не му е мястото тук да обсъждам въпроса, трябва ли да обявяваме „извън закона“ всички или повечето „деца-професионалисти“, да се отнасяме със съжаление към тях или просто без всякакви сантименталности да ги унищожим като нарушители на общественото спокойствие. Ще кажа само, че общият ни доход от програмата „Какво умно дете“ даде на шестима от нас възможност да завършим колеж, а сега и седмият се учи благодарение на тези средства.)