Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 5

Бях грохнал, когато най-после взех такси. Дадох указания на шофьора да ме закара поне до дома на Карл и Ами. Оттам нататък работата се оказа съвсем проста. Трябваше само да следвам върволицата от хора. Опънат беше дори брезентов сенник. След минутка влязох в огромна, стара, каменна къща, където ме посрещна много хубава жена със светлолилави коси, която ме попита на кого съм близък — на булката или на младоженеца.

— На младоженеца — отвърнах аз.

— О, знаете ли — каза тя, — тук всички се объркаха.

Жената се засмя малко височко и ми посочи един сгъваем стол — последния свободен в огромната, претъпкана с хора стая. Оттогава са изминали тринадесет години и в паметта ми са се заличили всички подробности в тази стая. Освен че вътре беше страшно претъпкано и задушно, помня още две неща някакъв орган свиреше точно зад гърба ми, а жената, която седеше от дясната ми страна, се обърна към мен и се представи възторжено с театрален шепот:

— Аз съм Хелън Силзбърн.

По разположението на нашите места разбрах, че тя не е майка на булката, но за всеки случай й се усмихнах, закимах усилено и вече се готвех да й кажа аз пък кой съм, но тя сложи благоприлично пръст на устните си, след което двамата се загледахме пред себе си. Наближаваше три часът. Притворих очи и зачаках, малко нащрек, органистът да прекрати разните там парчета и да гръмне сватбеният марш от „Лоенгрин“.

Нямам точна представа как измина следващият час и четвърт, но важното е, че маршът от „Лоенгрин“ не гръмна. Помня, че бях окръжен от непознати хора, които току се обръщаха крадешком, за да видят кой се е изкашлял. И помня, че жената отдясно още веднъж заговори с мен със същия въодушевен шепот:

— Сигурно нещо ги е забавило — каза тя. — Виждали ли сте някога съдията Ранкър? Той има лице на светец.

Освен това помня как органът премина неочаквано, дори някак отчаяно, от Бах към ранния Роджърс и Харт. Но, общо взето, през цялото време аз сякаш се грижех за някакъв пациент — тоест за самия себе си — защото постоянно трябваше да сподавям пристъпите на кашлицата. Докато седях в стаята, непрекъснато ме спохождаше и плашеше мисълта, че ей сега ще повърна кръв или ще ми се счупи някое ребро въпреки левкопластовия корсет, който носех.

В четири и двадесет — или, казано без заобикалки, двадесет минути, след като вече всяка надежда бе загубена — невенчаната булка, навела глава, с родителите си от двете страни, заслиза с несигурна стъпка по дългата каменна стълба. Навън — имах чувството, че я предават от ръка на ръка — я наместиха в първото от черните лъскави таксита, паркирали в двойна редица покрай тротоара. Това беше изключително живописна картина — също като в илюстровано списание — и както е редно за такава картина, в нея имаше и съответният брой свидетели гостите за сватбата (между които и аз) вече се изливаха на групи от къщата и при все че се мъчеха да се държат благоприлично, зяпаха вторачени, едва ли не с изскочили очи булката. И ако нещо смекчаваше донякъде това зрелище, причината бе във времето: юлското слънце жареше и блестеше със силата на стотици фотосветкавици, тъй че лицето на булката, слязла по стълбата почти в несвяст, плуваше в някаква омара, а тъкмо това бе нужно.