Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 36

Мисис Силзбърн вече беше успяла да се озове при масичката.

— Какво казаха? — попита тя нетърпеливо. — Говорихте ли с Реа?

Придворната първо отпи от чашата си.

— Говорих с всички — каза тя и остави чашата си. Тя натърти думата „всички“, но някак сърдито, без характерната за нея театралност. После погледна първо мисис Силзбърн, след това мен и накрая лейтенанта и добави: — Можете да бъдете спокойни. Всичко е в ред и напълно благополучно.

— Какво значи това? Какво се е случило? — попита остро мисис Силзбърн.

— Значи това, което казах. Младоженецът вече не боледува от щастие.

В гласа й отново прозвучаха познатите ударения.

— Какво стана? С кого говори? — попита лейтенантът. — Говори ли с мисис Федър?

— Вече казах: говорих с всички. С всички освен с милата булка. Тя е избягала с младоженеца. — Придворната се обърна към мен: — Колко захар сте сложили в това питие? Има вкус, като че…

— Избягала? — ахна мисис Силзбърн и притисна гърди с ръка.

Придворната я погледна.

— Няма нищо страшно, успокойте се — посъветва я тя. — Иначе ще си съкратите живота.

Мисис Силзбърн се отпусна вяло на кушетката. Аз също. Непрекъснато гледах придворната, а и мисис Силзбърн не сваляше очи от нея.

— Очевидно той вече е бил у тях, когато те са се върнали. Мюриъл грабнала куфара и веднага заминали — това е всичко. — Придворната сви изразително рамене. После взе чашата си и я допи. — Във всеки случай всички сме поканени на сватбата, или как се казва, когато младоженецът и булката липсват. Доколкото разбрах, там вече се е събрала цяла тълпа хора. И всички изглеждаха така весели по телефона.

— Каза, че си говорила с мисис Федър. Какво ти каза тя? — попита лейтенантът.

Придворната поклати глава някак загадъчно.

— Тя е възхитителна. Боже, каква жена! Гласът й звучеше съвсем спокойно. Доколкото разбрах от нея, този Сиймор е обещал да се съветва с психоаналитик, за да се пооправи. — Тя пак сви рамене. — Кой знае? Може пък работите да се оправят тип-топ. Ох, толкова ми е горещо, че не мога да мисля вече. — Тя погледна мъжа си. — Хайде да вървим. Къде ти е шапчицата?

И преди да се опомня, придворната, лейтенантът и мисис Силзбърн вече се изнизваха към вратата, а аз, като домакин, тръгнах след тях. Сега залитах доста, но никой не се обърна, та мисля, че не забелязаха в какво състояние съм.

Чух мисис Силзбърн да пита придворната:

— Ще се отбиете ли у тях?

— Не зная — долетя до мен отговорът. — Ако отидем, ще постоим само минутка.

Лейтенантът повика асансьора и тримата, застанали като истукани, се вторачиха в светещия сигнал. Изглежда, всякакви думи бяха вече излишни. Аз стоях на прага на апартамента на няколко крачки от тях и гледах с блуждаещ поглед пред себе си. Когато вратата на асансьора се отвори, извиках им „довиждане“. Тримата обърнаха едновременно глави и също извикаха „довиждане“, а придворната добави: „Благодарим за коктейла“, с което вратата на асансьора се затвори след тях.