Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 34

Мисис Силзбърн ме погледна втрещена.

— Нима и тя е участвала в тези предавания.

— Да, около две години. Но да, разбира се. Само че под истинското си име — Шарлота Мейхю.

Сега и лейтенантът стоеше зад мен отдясно и гледаше снимката. Като чу театралния псевдоним на Шарлота, той се откъсна от библиотеката и дойде да я види на снимката.

— Не знаех, че като дете е излизала пред радиото — каза мисис Силзбърн. — Съвсем не знаех. Още от малка ли беше така талантлива?

— Не, беше само голяма палавница. Но пееше не по-лошо, отколкото сега. И ни беше чудесна морална подкрепа. Винаги сядаше до брат ми Сиймор пред масата с микрофоните и щом й харесваше някоя негова реплика, настъпваше го по крака. Един вид ръкостискане, само че с крак.

Докато давах този кратък отчет, бях се опрял на облегалката на стола пред бюрото. Изведнъж ръцете ми се изплъзнаха от облегалката — както понякога на човек му се изплъзва лакътят, когато се е облегнал на маса или на бар. За миг изгубих равновесие, но нито мисис Силзбърн, нито лейтенантът забелязаха нещо. Скръстих ръце на гърди.

— Някои вечери, когато биваше в изключително добра форма, Сиймор се връщаше у дома окуцял. Честна дума ви казвам! Шарлота не го настъпваше лекичко, а просто го газеше с крак. Но той не се сърдеше. Сиймор обичаше да го настъпват по краката. И обичаше палавите момиченца.

— Интересно, много интересно — каза мисис Силзбърн. — Но аз никога не съм подозирала дори, че тя е участвала в предаванията.

— Всъщност Сиймор я вкара в радиото — обясних аз. — Баща й е остеопат, живееха в нашия блок на Ривърсайд. — Отново сложих ръце на облегалката на стола и се опрях с цялата си тежест на нея, отчасти, за да се укрепя, отчасти, за да заема поза на стар мечтател. Звукът на собствения ми глас ми беше изключително приятен. — Един ден играехме на топка… Интересно ли ви е да чуете всичко това?

— Да! — каза мисис Силзбърн.

— Един ден след училище ние със Сиймор играхме с топка на стената на блока и изведнъж някой — после се оказа, че това е била Шарлота — започна да ни замеря със стъклени топчета от дванайсетия етаж. Така се запознахме с нея. Още същата седмица я заведохме в радиото. Дори не знаехме, че може да пее. Просто ни хареса нейният хубав нюйоркски говор.

Мисис Силзбърн се засмя с онзи звънлив смях, който е смърт за всеки чувствителен разказвач, бил той трезвен или пиян. Очевидно тя само чакаше да завърша, за да зададе на лейтенанта въпроса, на който толкова държеше.

— Кажете, на кого ви прилича? — попита го тя настойчиво. — Особено в очите и устата. За кого ви напомня?

Лейтенантът погледна първо нея, после снимката.

— Искате да кажете на тази снимка, като дете? Или каквато я знаем сега от филмите? Кое имате предвид?

— Ами, как да ви кажа, и двете. Но особено каквато е тук, на тази снимка.