Читать «По-горе билото, майстори!» онлайн - страница 37

Прибрах се в апартамента с много несигурни крачки, като се мъчех да си разкопчея куртката или да я разхлабя някак.

Единственият останал гост — аз съвсем бях го забравил — приветства с възторг завръщането ми в дневната. Когато влязох, той вдигна насреща ми пълната догоре чаша. Дори започна да ми маха с нея, да кима с глава и да се усмихва, като че най-после бе настъпил онзи върховен, щастлив миг, който и двамата бяхме очаквали с нетърпение. Аз просто не бях в състояние да му отвърна с равностойни усмивки. Но помня, че го потупах по гърба. После се отпуснах тежко на дивана точно срещу него и успях най-после да разкопчея куртката си.

— Имате ли си дом? — попитах го. — Кой се грижи за вас? Гълъбите в парка ли?

В отговор на тези провокационни въпроси моят гост с още по-голямо въодушевление вдигна чашата в моя чест. Затворих очи и се изтегнах на дивана по гръб със свити крака. Но от това стаята започна да се върти. Отново седнах и спуснах крака на пода, но от рязкото движение щях да загубя равновесие, та се хванах за масичката. Една-две минути постоях така, свит одве, със затворени очи. После, без да ставам, протегнах ръка към каната и си налях чашата, разплисквайки по масата и пода коктейл с парченца лед. Постоях известно време с пълната чаша в ръце, без да пия, след това я сложих точно върху разляното в средата на масичката.

— Искате ли да ви разкажа от какво има Шарлота тези девет шева? — попитах аз неочаквано с глас, който ми се стори напълно нормален. — Бяхме отишли на курорт на езерото. Сиймор писа на Шарлота писмо, с което я канеше да ни дойде на гости, и майка й най-после я пусна. И ето какво се случи: една сутрин тя беше седнала на средата на входната алея и галеше котето на Бу Бу и тогава Сиймор хвърли камък по нея. Беше дванадесетгодишен. Това е всичко. А той хвърли камъка, защото тя изглеждаше така хубава насред алеята с котето. И всички разбраха това, дявол да го вземе — и аз, и Шарлота, и Бу Бу, и Уейкър, и Уолт, цялото семейство. — Аз се загледах в пепелника на масичката. — Шарлота дума не му е казала за това досега. Нито дума.

Погледнах госта си, като че ли очаквах да ми възрази, да ме нарече лъжец. А аз излъгах, разбира се. Шарлота никога не можа да разбере, защо Сиймор я замери с камъка. Но моят гост не ми възрази нищо. Напротив, той ми се усмихваше насърчително, сякаш готов да приеме всяка моя дума за чиста истина. Но аз станах и излязох от стаята. Помня, че преди да изляза, се спрях насред стаята и си помислих дали да събера парчетата лед от пода, но това ми се видя толкова трудна работа, че продължих към вратата. При кухнята съблякох, по-точно изхлузих, куртката си и я захвърлих на пода. Тогава ми се стори, че именно това е мястото, където винаги съм оставял куртката си.

В банята постоях няколко минути пред коша, питайки се да взема ли дневника на Сиймор или да не го взема. Не помня вече какви са били доводите ми „за“ и „против“, но накрая отворих коша и измъкнах дневника. Седнах пак на ръба на ваната й запрелиствах дневника, докато намерих последната записка на Сиймор.