Читать «Звездното дете» онлайн - страница 7

— Разбира се, сър! — тържествено обеща Ган. — Служа на Плана на Човека!

Отдаде чест и излезе.

Но преди това изпусна документите, моментално ги вдигна и погледна полковника с виновна усмивка.

Излезе с гордо вдигната глава. В момента, когато вдигаше назначението от пода, Зафар не го виждаше и Ган прикрепи „бръмбар“ — устройство за подслушване — на вътрешната страна на бюрото на коменданта.

Един час по-късно на врата на Бойси имаше нашийник.

Той беше готов за такова развитие на нещата. В толкова уязвимо и важно място като „Поларис“ всеки член на екипажа носеше на шията си железен обръч. По този начин нарушителят може да бъде унищожен по всяко време, където и да се намира. Всеки побъркан космонавт или предател, добрал се до резервоарите или до пулта за управление на ракетите, би могъл да унищожи станцията. Затова е необходимо всеки човек на борда да е под непрекъснат контрол.

И въпреки това усещането не беше от най-приятните. Ган докосна обръча и вечната му усмивка изчезна. Трудно е да запазиш спокойствие, когато нещо и някой — Машината, най-близкият й сателит-ретранслатор или комендантът — може с едно натискане на бутона да взриви заряда, който за част от секундата ще обезглави славния момък Бойси Ган.

Съседната каюта заемаше нигериец на име М’Буна, който се разхождаше до вратата на отсека, предназначен за Службата за Безопасност, и като видя как Ган пипа нашийника, се засмя.

— Изнервя те, а? Не се притеснявай. Ако задейства, даже няма да разбереш!

Ган се усмихна. М’Буна му хареса. Веднага разбра, че в негово лице ще намери добър и умен приятел.

— На кого му харесва да е с нашийник? Освен това… — той се огледа, — чух, че има хора, които знаят как да се отърват от него. На Рифовете. Те знаят тайната — как да го свалят…

— Не се интересувам от такива работи — внимателно отвърна М’Буна.

Бойси кимна и не продължи. Но за себе си отбеляза, че в думите му имаше призив към антипланови действия и М’Буна беше длъжен да го прекъсне, да поиска обяснение и да доложи в Службата за постъпката.

Огромна като презокеански лайнер и крехка като пясъчен замък, станцията „Поларис“ представляваше огромен пластмасов пръстен. Въртенето създаваше притегляне, достатъчно, за да не излита супата от чинията. Сърцевината на пръстена беше неподвижна. На единия край се намираше куполът на лазерната радарна система, на другия — въздушните шлюзове.

Станцията беше изстреляна преди двадесет и пет години, за да изследва струпванията на Рифовете на север от Слънцето (по галактичните координати). Замръзналите късове амоняк, които снабдяваха старите ядрени ракети с работна маса, както и преди се намираха в полезрението на станцията, на около пет хиляди километра от нея. Те служеха за космически кошчета за боклук, където се изхвърляха отпадъците. След всяко дежурство боклукът се закарваше там, защото ако обикаля на свободни орбити около станцията, ще пречи и ще предизвиква фалшиви тревоги.