Читать «Звездното дете» онлайн - страница 8

За две денонощия майор Ган успя да сложи „бръмбари“ в кабинетите на коменданта, помощника, интенданта и началника на Службата за Безопасност. Миниатюрните прибори предаваха на секретна честота всяка дума, произнесена в тези стаи. Бойси лично слушаше предаванията, когато му оставаше време. Специално устройство на Плутон непрекъснато записваше сигналите и ги предаваше на Земята, в подземната крепост на Планиращият и Машината.

Но по този начин Ган не успя да разбере нищо.

Заповедта беше повече от ясна: „Търси и идентифицирай врагове на Плана!“ Останалото са слухове. Контрабанден превоз на ценни стратегически материали от вътрешните планети към Рифовете… Някакъв смехотворен нов култ… Заплаха от съюзяването на всички Рифове против Плана… Предводителят на култа, призоваващ към бягство на Рифовете… Кое е истина и кое — не, така и не му казаха. Службата за Безопасност не даваше указания на агентите си какво да търсят. Според шефовете резултатите ще са по-добри, ако агентите сами открият следите на престъплението.

Но на тази станция нямаше никакви следи.

Или поне истински липсваха. Имаше неподходящи реплики на масата. Комплект резервни части за лазерните оръдия изчезна без задоволително обяснение. Това бяха антипланови действия. Хората отиваха в Банките за органи и за по-дребни провинения. Някой от „Поларис“ също трябваше да бъде изпратен там. Бойси Ган запаметяваше имена и звания, но търсеше нещо по-сериозно от обикновена небрежност.

След една седмица се убеди, че ако съществува антипланов заговор, той не е на „Поларис“.

Трябваше да търси другаде.

Обаче къде?

Бойси вече беше ходил два пъти там, преди да съобрази къде е това „другаде“.

Като младши офицер Ган даваше дежурства в кухнята и беше член на групата, отговаряща за почистването, изхвърлянето на отпадъците и така нататък. Работата не беше тежка. Високочестотните печки и киберчистачите вършеха почти всичко. Трябваше само да се следи за нормалната им работа. Дори краткия курс до „кошчето за боклук“ беше една приятно разнообразие.

Тръгнаха с М’Буна с шаландата — нереактивния космически влекач — и убиваха времето с разговори, докато автоматичните контейнери сами изхвърляха боклука. Нигериецът сякаш беше забравил думите на Бойси относно нашийника. А Ган така и не успя да поведе с колегата си антипланов разговор, даже престана да опитва. Говореха за дома и служебната кариера, обсъждаха достойнствата на момичетата.

Бойси имаше приятелка — Джули Мартинит.

— Една такава мъничка — замечтано си спомняше той, — с красиви, черни очи. Тя ме чака. Когато се върна…

— Точно така — съгласи се М’Бана. — Онова момиче, с което бях в Лагос…

— Джули не е онова, тя е моето момиче — прекъсна го Бойси. — Единственото. Другите не ме интересуват.

— Защо не ти пише писма?

Ган застина.

— Не обича да пише писма — каза той след кратка пауза.

Мислено се изруга. Какъв пропуск! Не получаваше писма от Джули по много проста причина — те се трупаха на Плутон. Не можеха да му ги препращат, защото имаше голяма вероятност някой да ги прочете и по косвен път да се досети, че Бойси не е прост оператор на лазерни устройства.