Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 33

— Остави ме, надземнико — жално застена Смиг. — Дай ми да умра спокойно. Очилата ми се изцапаха и не виждам нищо. Умирам от умора. Страх ме е. Остави ме тук!

Маги се усмихна на човечето.

— Нали си още жив, троге — каза тя. — Знаеш ли какво, затвори си очите и ми дай очилата си. Ще ги почистя. А после... ще бъде наистина добре, ако се съгласим с предложението на Уеб.

Хилдрът се изправи — заобикаляше ги елхова гора. Високите дървета със стройни клони не намекваха за възрастта на тази част, в която бяха попаднали, нито пък дали в тази епоха има или не хора.

— Маги, ти сигурна ли си, че ще ни заведеш при планера?

Девойката дъхна на стъклата, изтри ги с носната си кърпичка така, че заблестяха, и подаде очилата на трога.

— Разбира се — отговори тя. — Ако само твоите познати не ни попречат. Струва ми се, и те се движат в същата посока.

През това време Смиг побърза да надене очилата.

— Ох, какво облекчение — каза той и се усмихна. — Добрата стара тъмнина!

— Е, и сега си доволен? Тогава, да вървим! — изкомандва Уеб. — В тази посока ли? — попита той Маги и тя му отговори утвърдително.

Те побягнаха между дърветата, като се стараеха да не вдигат шум. След като изминаха стотина ярда, девойката ги спря. На мястото, където ги бяха изхвърлили вълните, сега стояха Усмирителите. Огромните горилоиди като хрътки се оглеждаха на всички страни и се опитваха да уловят миризмата на следите.

— Сега ще ни забележат — едва доловимо прошепна Маги.

Уеб кимна и се намръщи, даде знак на девойката и трога да залегнат, след което се прегъна на две и започна да наблюдава внимателно преследвачите им. Само минута по-късно получи отговор на въпроса, който го безпокоеше.

— Идват насам — прошепна той на другарите си. — Няма да успеем да ги изпреварим. Тези синковци имат само мускули. Ще се наложи да се бием!

— Така си и знаех! — застена Смиг. — Трябваше да си остана в тунела.

— Престани да хленчиш, Смиг! Все още си жив и имаш пушка.

Трогът мълчаливо кимна.

— А ти, Маги, пазиш ли пистолета? Отлично! Едва ли двата останали патрона в люгера, ще ни спасят, но трябва да извлечем максимума от тях. Ще направим засада. Смиг, качвай се на това дърво. Маги, скрий се в храстите и се постарай да уцелиш последния Усмирител в колоната. Съвсем не желая да получа като „подарък“ нещо от твоето пушкало. Аз ще се скрия зад онези камъни. Пръв ще стрелям аз.

Маги мълчаливо зае своето място. Трогът недоверчиво изгледа Уеб, но като се обърна и забеляза бързащите Усмирители, безпрекословно се изкачи на дървото.

Усмирителите се приближаваха мрачно и мълчаливо. Те само външно наподобяваха груби копия на живи същества, а всъщност представляваха обикновени бойни машини.

Уеб залегна на земята и насочи люгера в посоката, откъдето след миг ще се появи първият враг. Ето го! Прицели се в широките гърди и аха да натисне спусъка, но... се поколеба. Подсъзнанието гръмогласно запротестира: „Не!“ И по никакъв начин не успяваше да се пребори с вътрешния глас.