Читать «Когато времето полудя» онлайн - страница 29

— Улучиха ли те, Смиг? — развълнува се Уеб, Трогът изригна поток неразбираеми проклятия.

— Те!? Да ме улучат! Хайде де! Отгоре падна някакъв камък и едва не ме смаза. А тези некадърници... те не биха уцелили дори отвесна стена пред себе си.

— Камък ли? — Уеб погледна нагоре и загуби дар слово: от върха на скалата ги гледаше Маги и стискаше пистолет в ръката си. Тя беше още по-изумена, но успя първа да проговори:

— Уеб, скъпи — възкликна тя, — откъде се взе?

А той въздъхна с облекчение.

— Спускай се долу! — извика, но поканата му се оказа съвсем излишна, плъзгайки се и прескачайки от камък на камък, Маги бързаше към него.

Тя сякаш летеше и се приземи до него. Уеб я подхвана да не падне, а тя се притисна и устните им се сляха...

Уеб я пусна скоро и без желание, но внимателно я постави на земята. Маги се отдръпна крачка назад и деловито го изгледа.

— Слава богу, че те намерих, Уеб — гласът й бе удивително нежен. — Направо съм щастлива!

— Аз също — призна си Уеб и се закашля, — но ти къде изчезна?

— Въобще търсих те — усмихна се Маги. — От момента, в който избягах от мръсните троги, тези подли и презрени твари... — Спри се! — извика Уеб и спокойно добави: — Запознайте се. Маги — това е Смиг. Смиг — това е Маги.

— Здравей — каза Смиг. — Аз съм трог, надземнице — гордо произнесе той.

Маги го изгледа изразително.

— Така е — каза тя накрая. — Успях да се срещна с трогите. Шестима твои сънародници ме нападнаха отзад и отмъкнаха, като едва не ме удушиха с примките си. Не зная какво си въобразяваха, но успях да ги надхитря и за секунда се освободих от въжетата. Трябва да се благодаря на това нещо — и тя се потупа по кобура, гледайки Смиг. — Ако ми възразиш нещо, веднага съм готова да се справя с тебе — предизвикателно произнесе тя. — Аз съм бруклинка, от най-твърдата банда по реката.

— Смиг не възнамерява да ти възразява — побърза да се намеси Уеб. — Той е на наша страна. По-добре разкажи какво се случи, след като те похитиха?

Лицето на Маги като в калейдоскоп мигновено се измени.

— Търсих те, Уеб — ласкаво произнесе тя. — Разтършувах целия проклет град, но когато стана прекалено горещо, запътих се към моя планер. Защо? Сама не зная, но какво друго ми оставаше... Дори да го бях намерила, как бих го поправила?

— Станало прекалено горещо? Ти имаш предвид, че са те преследвали гражданите? — прекъсна я Уеб.

— Гражданите! — презрително каза тя. — Не, горилите албиноси, онези, облечените в черни атлазени шорти, щом се появиха, реших да изчезна. Последното нещо, което видях, бе това, как гражданите пъхтяха и се отбраняваха от трогите отдолу и от горилите — отгоре. Изстрели, лъчи и тем подобни гадости. Играта загрубя.