Читать «Отшелника» онлайн - страница 14

— Има ли нещо вътре? — попита аптекарят. Гласът му достигаше приглушено до горе.

— Да — отговори баронът.

— Да се надяваме, също и пари. Кой ще пропълзи?

— Аз.

Баронът приклекна, вмъкна двете ръце с фенера в дупката и бавно запровира след тях глава, тяло и крака. Долу сега стана тъмно, така че наблюдателят вече нищо не можеше да види.

Но само след около пет минути отново просветля. Баронът изпълзя обратно с краката напред. Когато излезе напълно, се изкашля шумно и каза:

— Едва не се задуших от въздуха вътре. Главата ми тежи като олово.

— Взехте ли парите?

— Да. Трябваше да ги търся цяла вечност.

— Колко са?

— Вътре, естествено, не съм ги броил.

— Значи сега.

— Защо? Това веднага ли трябва да стане?

— Иска ми се да знам къде съм.

— Да не би да ми нямате доверие? Може би си мислите, че се каня да ви измамя?

— Вие казахте, че ще делим. Какво сега, ако не сте взели всичко, ако в дупката е останала част от парите?

— Взех всичко. Горе можем да ги разделим по-добре отколкото тук. Сега да затворим пак дупката.

— Не е необходимо.

— Охо! Защо? Вътре има още разни ценни неща, които не бих пожелал да отидат в ръцете на друг. На някого може да хрумне авантюристичната идея да се спусне долу. Тогава ще намери всичко, а аз не го считам за целесъобразно. Хайде, помогнете! Непременно трябва да затворим входа!

Те избутаха с доста напрежение камъка отново в отверстието. След това баронът каза:

— Аз ще се изкачвам пръв, а вие ще ме следвате!

Това никак не се понрави на отровителя.

— Тъй ли? — изръмжа той. — И естествено ще вземете и фенера. Сърдечно благодаря, драги ми хер! Достатъчно умен съм да прозра намерението ви! И извадете ръката от джоба! Знам, че имате нож в него. Но и аз имам един. Вижте, вече го държа в ръката. Острието ще проникне между ребрата ви, преди още да сте съумели да употребите своя нож.

— Вие сте пощурели!

— Извадете си ръката, казах!

Аптекарят го извика толкова високо и с такъв заплашителен тон, че баронът, който притежаваше повече коварство отколкото смелост, се подчини. Сега попита удивено:

— Ама какво ви става наистина?

— Какво ми става? Изпитвам подозрение!

— Струва ми се, че фантазирате! Да се качваме! Горе ще ми обясните каква е причината за вашето внезапно подозрение.

Посегна към въжената стълба, ала аптекарят го дръпна бързо за ръката и каза:

— Стой! Аз ще се изкачвам пръв!

— Но защо, по дяволите?

— Вие имахте нужда от мен, понеже сам не можехте да отместите камъка. Но сега имате парите. За да не се налага да делите с мен, искате да се качвате пръв.

— Но аз искам да деля!

— Защо тогава не тук?

— Защото горе имаме по-добри условия.

— Не, а защото горе изобщо няма да е необходимо да делите.

— Не мога да ви избягам!

— Не можете? Сега ще тръгнете, ако съм толкова глупав, да се изкачвате напред. Стигате горе, прерязвате в миг въжената стълба, аз се стоварвам долу и бавно и окаяно загивам. Вие обаче си тръгвате с парите и се подхилвате.

— Ама че абсурдна идея!

— Една много правилна идея! Само внимавайте!

— Гръм и мълния! — извика баронът. — Какво ви скимна?!