Читать «Отшелника» онлайн - страница 12

Когато крачките им бяха заглъхнали, Отшелника се изправи.

„Искат да отидат до шахтовата къщичка — помисли си той. — Какво ще търсят там? Непознатият мъж спомена за пари. Някакво съкровище? Трябва точно да го знам! Трябва да отида дотам. Ще стигна преди тях.“ Имаше право с тази констатация, защото въпреки всичко баронът се бе заблудил. Той и придружителят му действително трябваше да минат край горското езерце, само че продължиха по грешен път. Щяха да навлязат твърде далеч надясно в гората, преди да го установят. Тогава той щеше да е вече при шахтата. Пое ускорено в новата посока.

Най-сетне достигна една голяма поляна, от която се издигаше много висока халда. Най-горе, над отвора на шахтата, от която преди много време бяха добивали и сребро, имаше стара, прогнила барака. Шахтата не беше напълно засипана, тъй като къщичката си бе останала над нея и следователно не можеше да се случи някакво нещастие. Халдата пристъпваше от един хълм. Отпред и отдясно се спускаше полегато, но отляво пропадаше много стръмно, така че оттам бе опасно да я катери човек. Не беше гола. С течение на времето тук бе намерил място какъв ли не храсталак, а и горе на върха шубракът приближаваше досами къщичката.

Отшелника се отправи към предната страна на халдата.

— Оттук човек може най-лесно да стигне горе — промърмори си той.

Но трудности си имаше. Трябваше да се катери по мъртъв разхвърлян камънак, да се провира през тръни и шубраци, но в крайна сметка се добра благополучно и сравнително бързо до върха.

Веднага се запъти към къщичката. Бравата отдавна беше заръждавяла и станала негодна. Вратата беше само притворена. Той я отвори и се заслуша навътре. Не се чуваше нищо. Още нямаше никой.

„Къде да се притая! — започна да разсъждава Отшелника. — В храсталака зад къщичката! Двамата носят въжена стълба. Искат да се спуснат в дупката и да извадят нещо. Какво ли може да е то?“ Мина зад дъсчената барака. Там имаше достатъчно храсти да се скрие.

„Ще се наместя удобно, та по-късно да не причинявам шум.“ Мина доста време в напрегнато очакване. Най-после Отшелника чу търкаляне на камъни — шум, който приближаваше. Луната ярко осветяваше откритите от храсталак места на площадката. Отшелника сега видя съвсем ясно от края да се появяват двамата очаквани и да спират там, за да си поемат дъх.

— Дяволско катерене! — изруга аптекарят. — Не съм свикнал на такива разходки.

— И аз не съм! — изръмжа баронът.

— Мислех, че доста често сте се изкачвали тук!

— Не толкова често, а само няколко пъти.

— Веднага ли ще се заловим за работа?

— Да. Но нека преди това се огледаме дали не се навъртат насам таласъми.

— Ба! Кой ще ти дойде тук? Никой!

— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. По тези места има контрабандисти и крадци на дърва, колкото щеш. Дори през нощта се скита надзорнически персонал из гората. Не е чак толкова невъзможно на някой такъв тип да му пръкне идеята да се изкатери тук.

— Благодаря много!

— Така че нека обиколим къщичката.

— Ще запалим ли фенера?

— Глупости! На такава височина той ще се види отдалеч. Това е опасно! Можем да светнем едва когато се намерим в бараката.