Читать «Блудния син» онлайн - страница 191

— И помисли — подхвърли майката, — в качеството си на офицер колко късно щеше да можеш да се заемеш със създаването на собствено домочадие!

— Аха! — разсмя се той весело. — Ето че си дойдохме на думата! Любимата тема на майките, изобщо на всички жени. Да се оженя ли трябва, майко?

— Защо не? — усмихна се тя. — Познавам някои подходящи за теб момичета!

Лицето на Едмунд внезапно се затвори.

— Не, скъпа майко! — отговори той сериозно. — Нещата са вече решени — аз никога няма да се оженя!

— Дрън-дрън! — обади се баронът. — Така казва всеки, който още не се е хванал на въдицата. И с мен беше така. Но сега си мисля, че най-голямата глупост на земята е да останеш без жена.

Едмунд погледна бащата и майката с изражение, каквото още не бяха забелязвали у него.

— Говоря с пълна сериозност. Ще си остана свободен!

— Боже мой, имаш ли всъщност някаква основателна причина за това, скъпи Едмунд? — извика бащата.

Едмунд се бореше със себе си. Виждаше се, че му е много трудно, но накрая заговори:

— Да. Трябва да го знаете. Днес е не само рожденият ден на татков а един важен ден, който реши бъдещето на мен и брат ми. Ето защо ще говоря за тази работа, която нямах намерение да споменавам, но за пръв и последен път!

Майката го погледна сериозно.

— Едмунд, ти си намерил момиче, което обичаш?

— Да, майко! Но вие никога няма да можете да ми дадете съгласието си за тази женитба!

Беше казано с толкова категоричен тон, че родителите видимо се изплашиха. Едмунд не се смути, а продължи:

— Тя е от третото съсловие!

— По дяволите! — изригна баронът.

Той много държеше на произхода на своята фамилия и родословното й дърво, макар да не притежаваше вкостенялата гордост на предците, както някои аристократи. Но неговата жена направи успокоителен жест.

— Защо дъщерите на една буржоазна къща да не е също така достоен човек както една дворянка?

— Благодаря ти, мила майко — вметна тук Едмунд. — Ако беше само това, нямаше да имам грижи. Но тя е дъщерята на затворник!

— Господи, мили Боже!

Баронесата беше пребледняла от страх. Тя познаваше сина си. Знаеше, че може да има само една голяма любов. Докато размишляваше колко злочест и нещастен е нейният син, баронът мислеше само за позора. Той подскочи.

— Момче, луд ли си? Да залюбваш дъщерята на един затворник!

— Тя не носи никаква вина за това! — отбеляза хладно Едмунд.

Баронът не беше изтъкнат познавач на хората, ала въпреки това забеляза, че зад привидното спокойствие на неговия син се крие нещо съвсем друго. Майката също погледна слисано и с тревожна загриженост бледото лице на своя син. Сложи ръка на неговото оросено с едри капки пот чело и се дръпна стресната.

— Едмунд! — извика. — Ти си болен! Челото ти е ледено!

Синът отклони.

— Само за този път. Бъдете спокойни! Ще мине. Но сега знаете защо ще остана самотен и никога няма да помисля за връзка.

Баронът не беше решил да ругае ли, да се кара, да се смее или да плаче. Той крачеше възбудено напред-назад.

— Ама че рожден ден! Тая младеж направо ме побърква! Човече, та точно в такава жена ли трябваше да се влюбиш?