Читать «Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)» онлайн - страница 3

— Възложете на Мурат да стегне багажа. Той ще се справи отлично. Между другото, как се чувствува вашето протеже?

— Вашето протеже, Сергей Антонович — отговорих, като нарочно натъртих на първата дума. — Именно той самолично изкопа мамонтовия зъб с календара. Така че, поръчвайте си портрет с надпис: „На победителя ученик от победения учител.“

Стори ми се, че висящият над мен не дочу последното изречение.

— Предайте на Мурат да консервира разкопките и да потеглят обратно. Сигурно сутрин вече ви спохождат снежинки. Ще започнат студовете, после заледяването и накрая ще замръзнете в снеговете, братя троянци, заедно с летите си гривни и ритуалния жезъл.

От дълбочината на изворчето като светещи капки започнаха да се очертават цифрите: 60… 59… 58… Изведнъж между мен и извора прелетя паток и внезапно тупна в тревата на около десетина метра. Исках да се втурна към него, но чух спокойния глас на Учителя:

— А вие, Олег, може и да не бързате толкова. (24… 23… 22…) Дори и да се забавите седмица-две, не е фатално. (17… 16… 15…) Обстановката тук е спокойна. (12… 11… 10…) Както тогава, в местността на Джейраните. (6… 5… 4…) А за зъба ви поздравявам…

След като изплува нулата, небесният извор започна да помътнява, да се свива, а сребристомлечната нишка се плъзна нагоре, самопоглъщайки се, докато се разсея съвсем.

Махнах с ръка на угасналото видение. Беше ми много досадно. Със своите жалки напъни за остроумие изглеждам пред Учителя като глупаво кречетало. И всичко това е поради чувството ми на неувереност — не знам защо, но винаги ми се струва, че Учителя чете мислите ми, предвижда всяко движение на душата ми. Познавам го от петнадесет години; и аз самият вече преподавам в университета, но ето че страхът ми пред могъществото на неговата интуиция не минава. Понякога ми се струва, че в мозъка на Учителя се въртят живи зъбни колела с размерите на Австралийския континент.

Патокът се бе забил в повехналата мокра трева. Вдигнах потръпващата птица. Тя изпадна в конвулсии още няколко пъти и замря. Не съм от яростните проповедници на вегетарианството и се храня, разбира се, не само с картофени кюфтета, но не искам заради приятните покани да посетя знойния остров да загиват красиви птици в моя роден Сибир. И без това вече са ги изтребили ревностните разпространители на отровните препарати за растителна защита по полята…

Между другото, патокът май че започна да се съживява. След минута-две той дойде на себе си, отърси се и неочаквано излетя направо от ръцете ми.

— Занапред ме споменувай с добро сред патешките си събратя! Може и да се срещнем в Сицилия! — викнах подире му. А той вече размахваше криле чак над Енисей, където мъглата окончателно се беше разсеяла и се виждаше завоят с белеещите знаци за нивото на водата, които сочеха пътя на все по-редките влекачи. Време беше да отида на баня.

Закрачих по криволичещата хлъзгава пътека сред разкопките. И изведнъж прозрях истината. Господи, що за глупости изсипах пред Учителя! Какви ти златни обици? Какви ти там конски снаряжения? Та той, болният, можа да ме намери на края на света! И ме призоваваше към изключително внимание! Той каза: спокойно като в местността на Джейраните! Дълго тля бикфордовият шнур на тази обикновена фраза, но взривът ме разтърси яко…