Читать «Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)» онлайн - страница 2

— Може и шепнешком — успокои ме Учителя — Тук се чува като от аеростат.

— През това лято — започнах аз — на хълмовете направихме разкопки на три селища. Засега са три. От различни периоди. Най-древното принадлежи към Афанасиевата култура. По онова време образите на световноизвестните учени все още не са плавали по въздуха.

Учителя присви огромните си бадемови очи и прогърмя:

— Да, преди пет хиляди години на археолозите не им е било необходимо да летят по въздуха.

— А докато те си летят, ние намерихме огърлица от перли, лети златни гривни, сардониксови обици, кехлибарени украшения за конски юзди и други снаряжения. И така — общо седемстотин осемдесет и три предмета.

— Време е тук да се прави музей — каза Учителя. — Наистина това е сибирската Троя.

— Открихме и още нещо — не се стърпях да се похваля. — Изрязан от зъб на мамонт ритуален жезъл. С особени орнаменти. И само на някакви си осемнадесет хиляди години.

— От какъв вид е орнаментът?

— Всичките му точки образуват лунния и слънчевия календар — отвърнах смирено.

Тогава Учителя, който никога и от нищо не се учудваше, се отдръпна назад, като че ли в дъното на извора, може би разтвори невидимите си за мен ръце и се усмихна. И аз съзрях зад гърба му безгрижното като по времето на Одисей море и дори различих белите зайчета по вълните. Усещах по лицето си приятно пощипване и се чувствувах блажено като под топъл душ.

— Излиза, че напразно, наистина напразно са избързали да припишат изобретяването на календара на халдейските мъдреци. — Извадих от джоба на якето си сгънат на четири лист плътна хартия. — Ето анализа. Вчера го изпратиха от академичното градче. Осемнадесет хиляди годинки плюс-минус петстотин. От радост пуснах момчетата още от сутринта на баня, а аз седя и скучая. Мисля си дали да не се грабна и право на остров Сицилия при Сергей Антонович — да му се притека на помощ, макар и да не са ме канили в люлката на цивилизацията. Може би сега съжалявате за това?

— Като че на кафе са ви гледали — рече Учителя и отново се наведе напред. — Утре ви чакам тук, в Палермо. Нещо съм се поразболял и вашата помощ на разкопките ще ми бъде добре дошла. Да не говорим за това, че знаете и езика. Визата и билетът ви са в Москва, в института при Кравчук. И накрая, Олег — Учителя сякаш случайно допря показалец до възглавничката на ухото си — призив към изключително внимание при тибетските отшелници, — няма да е лошо, ако върнете на вашия познат Марио необикновения му сувенир. Онзи, дето е в кабинета ви до настолната лампа. Просто е неудобно пред него, защото е твърде ценна вещ. Тук съм се настанил в хотел „Златната раковина“. Ако не се лъжа, той ви е добре известен.

Едва не зяпнах от учудване. Някаква си дреболия — двуглав изсушен гущер — бе наречена ценна вещ. И то от кого? От винаги безпогрешния Учител.

— Но все пак как ни в туй, ни в онуй време ще се юрна към Средиземно море? — попитах объркан, все още нищичко не разбираш. — Ами експедицията? Ние едва започваме да се готвим за връщане.