Читать «Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)» онлайн
Юрий Медведев
Юрий Медведев
Чашата на търпението
Фантастична повест-памфлет
Н. Заболоцки
1. Сибирската Троя
— ЕОНА, КОЕ Е НАЙ-ЗАГАДЪЧНОТО В ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА?
— ТОВА, ЧЕ ЧОВЕКЪТ СЕ СМЯТА ЗА ВЕНЕЦ НА ПРИРОДАТА. ХОРАТА СЕ ТРЕВОЖАТ, ЧЕ СЛЪНЦЕТО ЩЕ ИЗСТИНЕ СЛЕД МИЛИОНИ ГОДИНИ И ЧЕ СЪЩЕСТВУВА ЗАПЛАХАТА ЗЕМЯТА ДА СЕ СБЛЪСКА С НЕИЗВЕСТНО НЕБЕСНО ТЯЛО. НО КОГО ЛИ ГО Е ГРИЖА, ЧЕ ЧОВЕКЪТ МОЖЕ И ДА Е САМО КРАТКОТРАЙНА СПИРКА В РАЗВИТИЕТО НА РАЗУМА?
— ЕОНА, ТОЙ ВЕЧЕ Е БИЛ МЕЖДИННО ЗВЕНО. ВЕДНАГА СЛЕД КАТО ПЪТИЩАТА МУ СА СЕ РАЗМИНАЛИ С МАЙМУНАТА.
— А АКО СЛЕД ТРИСТА ГОДИНИ ЧОВЕКЪТ СЕ ПРЕВЪРНЕ В НЯКАКВО ПО-ВИСШЕ СЪЩЕСТВО? И ДНЕШНИТЕ ХОРА ЗАПОЧНАТ ДА МУ ИЗГЛЕЖДАТ НЕЩО ПОДОБНО НА ПЧЕЛИТЕ, ДЕЛФИНИТЕ ИЛИ МАЙМУНИТЕ?
Сребристомлечната нишка проряза косо небесата над рядката гора по далечния бряг на Енисей. Все по-често покровът на мъглите загръщаше сутрин реката. В зенита над нашите разкопки на древния град нишката се натъкна на невидима преграда и като змия запълзя надолу, много бързо разширявайки се в основата. През дългите години на митарствата ми в полеви условия на какво ли не бях се нагледал. Виждал съм перцата на нежнорозовото сияние, което разцъфва понякога при буря над урановите находища. Веднъж на разсъмване в ледниковото езеро край Зашиверск забелязах силуета на многогърбо чудовище с дълъг врат и мъничка глава — дали бе приказният Змей Горянин, или някакъв пратеник от прекалено далечни времена — и все пак успях да го щракна с апарата, но както се случва винаги, на снимката не можеше да се различи нищо и аз изхвърлих филма. А един път в Охотско море, между Итуруп и Шикотан, посред бял ден покрай нашия катер плавно дефилира силно усукан воден стълб с ширина два-три обхвата, не повече, но затова пък с височина около половин километър; помня, че даже успях да разгледам рибите в този бродещ аквариум… Изобщо толкова нещо съм видял досега, та не се учудих много-много на низходящата към мен сред разкопките сребриста нишка, макар че, без да знам защо, станах от обгорелия пън на лиственицата. Някога тук е имало леярница и по всяка вероятност върху този пън майсторите са очиствали от нагара своите все още дъхащи жар изделия.
През това време краят на нишката все повече се разширяваше, сякаш се разливаше, и в небето се очерта нещо като извор или езерце, обрамчено от първия лед.
Не знам как е при другите, но аз в подобни случаи се притеснявам. „Само това ми липсва, оттам да изплува някакъв белокоремен тюлен (имам предвид тюлена-монах, включен в Червената книга, който се спасява сред облаците от окончателно изтребление“ — помислих си аз.
Изворът увисна на около тридесет метра над мен. Между заледените му брегове заиграха разноцветни ивици. И ето че се появи в него (или на него) лицето на Учителя. Чух глухия му като далечен гръмотевичен тътен глас, който забележимо заекваше:
— Добро утро, Олег. Как са разкопките? Имай предвид, връзката ще трае не повече от пет минути.
— Що се отнася до разкопките — отгоре по се вижда — казах аз високо. Да се говори към небето с извита назад глава се оказа трудно — спазми стягаха гърлото ми.
