Читать «Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)» онлайн - страница 5

— Откъде познаваш тъй добре тамошните места? — присви очи Учителя.

— Бачках там едно лято. Първо като прикачвач, после като тракторист — обясних аз. — Трябваха ми пари за колело бегач.

Той ме изгледа недоверчиво от главата до петите.

— Нима трактористите и колоездачите са такива? Та техните мускули като на Иля Муромец пращят!

— За хилав ме смятате значи, само кожа и кости, така ли? — чу се тъпичкият ми фал пет.

— Виж, гласът ти е богатирски, няма що — разсмя се той. Но на мускули май и веднъж не можеш се вдигна, а? Пък в експедицията не само тенорови партии се пеят, но и земицата родна се копае, и то яката. С лопата преимуществено.

Вместо отговор се втурнах към старинния дъбов шкаф, хванах се за горната му дъска, подскочих и увиснах на една ръка — юмрукът ми беше на нивото на рамото, — успях и краката си да вдигна под прав ъгъл. С тази и с други подобни хватки неведнъж шашвах факултетните шампиони по трупане на мускули.

— Ще си вися като прилеп. Докато ме включите в експедицията — процедих през зъби.

— Слизайте, слизайте, Преображенски. Убедихте ме. Взимам ви до края на септември. Възнаграждението ви ще бъде като на топограф — сто и двадесет рубли, но ще се трудите не с перо и хартия, а с кирка и лопата. Ботушите — от нас, а партенките — не по-малко от три чифта — от вас. А сега, моля ви, приземете се ей тук, гимнастико.

Внимателно седнах в старинното кресло с протрити плюшени облегалки, като се стараех да не се забележи ускореното ми дишане. Гледайки ме право в очите, Учителя каза:

— Признайте си.

— За какво?

— Откъде знаете за Белоснежната красавица?

* * *

… Малко преди изгрева на слънцето ни събуждаха мармотите. Те стояха на задните си лапички пред своите глинени хълмчета, всички до един вторачени в преливащите се цветове на просветляващото небе, сякаш в очакване оттам да долетят извънземните им събратя. Пронизителното им свиркане напомняше обаждането на полкови флейти. Вейките на орловите нокти и облепихата приклякаха под тежестта на росата. В трелите на флейтите се преплитаха и гласовете на птичките. Първите слънчеви лъчи най-напред позлатяваха белоснежните шатри на планинските върхове, а скоро след това се появяваше и самата слънчева колесница.

Започвахме да копаем веднага след закуска, обядвахме в един, после търсехме спасение от зноя някъде на сянка и от четири пак като къртици продължавахме да ровим своите проходи чак до проблясването на Венера след залеза.

… Ти си чел много книги за разкопките на Троя. Помпей, Вавилон. Ниневия, за съкровищата на пирамидите и на скитските могили, привиждат ти се изровените от мрака на хилядолетията царски корони, обковани със злато колесници — но в действителност? Къде са токите с форма на тигрови глави? Къде са набраздените плочки, изобразяващи развълнуваното море? Къде е свилият се на кълбо звяр върху дръжката на меча? Къде са свещниците като разтворен лотос, крилатите крокодили от обсидиан, изпъстрените с камъни огърлици, къде са? Вместо токи и корони — глина, пясък, чакъл, а понякога — окадена дръжка от кана, овъглен кокален амулет, оловна тежест. („Кажи ми къде е прахта ти изтляла, риболовецо, на вековете отплавали?“)