Читать «Епископски гамбит» онлайн - страница 8

— Господи!

— Защо питаш, момчето ми?

— Нищо, нищо. Просто така. Сторихте ми се малко особен на водосточната тръба.

Епископът не можел да не усети леко огорчение.

— Значи, не повярва на нашата — ъ-ъ… — невинна измама? — Не.

— Излязохме да се поразходим с директора — заобяснявал епископът, — а той да вземе да си забрави ключа. Ако знаеш колко е прекрасна нощем природата, Мълинър. Черното необятно небе, лекият повей, който сякаш ти нашепва своите тайни, уханието на растящата трева…

— Така е — съгласил се Огъстин и помълчал. — Тази сутрин се вдигна голяма олелия. Някой да вземе да боядиса паметника на лорд Хемъл от Хемстед.

— Ами!

— Да.

— Е, какво да се прави — въздъхнал толерантно епископът. — Децата са си деца.

— Много мистериозна история.

— Сигурно, сигурно. Но в края на краищата, Мълинър, нима животът не е една мистерия?

— А още по-мистериозна я прави фактът, че върху главата на статуята била нахлупена вашата епископска шапка.

Епископът подскочил.

— Какво?

— Точно така.

— Мълинър — прошепнал човечецът, — остави ме за малко сам. Искам да поразмисля над едно-две неща.

И той се облякъл набързо, а скованите му пръсти едва се оправили с гетрите. Сега вече всичко си спомнил. Да, много добре си спомнил как нахлузил шапката си на главата на статуята. Внезапното хрумване му се сторило тъй примамливо, че просто не се стърпял. Колко малко се замисляме в момента на деянието какви страховити последствия могат да повлекат нашите постъпки!

Директорът бил отсреща в училището и преподавал старогръцки на шести клас, така че епископът бил принуден да чака, изгарящ от безпокойство, да стане дванайсет и половина и да удари звънецът. Стоял той до прозореца и едва сдържал нетърпението си, докато най-сетне директорът се задал, пристъпвайки тежко като човек с обременено съзнание.

— Е? — извикал епископът, щом онзи влязъл в стаята.

Директорът смъкнал мантията и шапката си и се отпуснал вяло в едно кресло.

— Не мога да си обясня — изстенал той — що за лудост ме прихвана снощи. Епископът бил не по-малко потресен, но не можел да понася подобно малодушие.

— Не те разбирам, Боклук — вирнал той високомерно глава. — Да боядисаме статуята, бе наш дълг, нашият знак на протест срещу незаслуженото превъзнасяне на една личност, която беше крайно недостоен наш съученик.

— И предполагам, че твой дълг беше също така да забучиш шапката си на главата му?

— Виж, тук — изкашлял се смутено епископът — може би съм попрекалил. Смяташ ли, че това относително необмислено действие е навело властите на съмнения спрямо нас?

— Объркани са и не знаят какво да мислят.

— Какво е становището на управителния съвет?

— Държат да открия виновника. Намекват, че ако не успея да сторя това, последствията щели да бъдат твърде неприятни.

— Смяташ, че ще те лишат от директорското място?

— Тъкмо за това намекват. Ще бъда помолен да си подам оставката. А в такъв случай пропадат всичките ми шансове да стана епископ.

— А ти да не мислиш, че е кой знае каква благодат да си епископ? Право да ти кажа, Боклук, хич няма да ти хареса.