Читать «Епископски гамбит» онлайн
П. Г. Удхаус
П. Г. Удхаус
Епископски гамбит
Още един неделен ден си отиваше, когато господин Мълинър се появи в бара на „Въдичарски отдих“ не с обичайния си изтъркан каскет, а с лъскав цилиндър. Цилиндърът, тъмният костюм и набожният глас, с който си поръча топъл скоч с лимон, ме наведоха на мисълта, че се връща от вечерната служба.
— Добра ли беше проповедта?
— Отлична. Новият курат я прочете. Изглежда добро момче.
— Като казахте „курат“, та се сетих — какво стана с вашия племенник — същия, за когото ми говорихте онзи ден?
— Огъстин ли?
— Онзи, дето изпил тоника.
— Да, Огъстин. Приятно ми е и дори съм трогнат — засия господин Мълинър, — че си спомняте незначителната случка, която ви разказах. В този егоцентричен свят човек рядко попада на такъв внимателен слушател. Чакайте да си спомня — докъде бяхме стигнали?
— Тъкмо стана секретар на епископа и отиде да живее при него в Двореца.
— А, да. Ще проследим тогава кариерата му един месец след тази дата.
Добрият епископ на Стротфорд имал обичая да започва трудовия си ден в бойко и жизнерадостно настроение. Обикновено влизал в кабинета си, за да прегледа първата поща, с усмивка на лице и куплет от някой весел псалм на уста. Но в утрото, когато започва нашият разказ, всеки по-наблюдателен зрител би забелязал угрижения му, дори навъсен вид. Епископът стигнал вратата на кабинета си, разколебал се, та чак се подвоумил дали да докосне бравата, а сетне с явно усилие на волята се стегнал и я натиснал.
— Добро утро, Мълинър, момчето ми — смутено поздравил той.
Огъстин вдигнал ведър поглед от купчината писма, които отварял.
— Добро утро, епископе. Как е днес лумбагото?
— Болката чувствително е отслабнала, дори фактически не съществува. Благодаря ти, Мълинър. Хубавото време явно ми влияе добре. „Ето зимата вече мина, дъждът преваля, престана, цветя се показаха по земята, настана време за песни и гласът на гургулицата се чува в страната ни.“ Песен на песните, II, 11:12.
— Добре казано. Е, днес пощата не ни е донесла нищо интересно. Викарият на „Свети Биоулф“ иска да знае как стои въпросът с тамяна.
— Кажи му, че няма нужда.
— Добре.
Епископът неспокойно се почесал по брадичката. Сякаш си вдъхвал кураж да пристъпи към някакво неприятно поръчение.
— Мълинър… — започнал той.
— Да?
— Като каза „викарий“, та се сетих за нещо, което се отнася до един въпрос, на който ние двамата се спряхме вчера — става дума за овакантеното място в Стийпъл Мъмъри.
— Да? — попитал Огъстин с блеснал поглед. — Ще ми излезе ли късметът?
Болезнен спазъм изкривил лицето на епископа. Той тъжно поклатил глава.
— Мълинър, момчето ми, знаеш, че гледам на теб като на собствен син и че ако оставят на мен, ще ти дам това място без минутка колебание. Ала възникнаха непредвидени усложнения. Нещастни момко, жена ми нареди да дам мястото на един неин братовчед, който — горчиво добавил епископът — блее като овца и не прави разлика между амвон и олтар.
Много естествено, че Огъстин усетил как разочарованието го боднало за миг, ала той принадлежи на гордия род Мълинър и умее достойно да посреща ударите на съдбата.
