Читать «Епископски гамбит» онлайн - страница 6

— А тези тиквеници от управителния съвет му издигнаха паметник!

Епископът се наклонил напред и снишил глас.

— Боклук!

— Какво?

— Знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Наш дълг е да изчакаме да мине полунощ и после да отидем да боядисаме паметника със синя боя.

— Защо не розова?

— Щом предпочиташ, добре.

— Обичам розовия цвят.

— Не е лош.

— Освен това знам откъде да докопам кутия с розова боя.

— Ами, не думай!

— Колкото си искаш!

— „Мир на стените ти, Боклук, и блага в дворците ти.“ Притчи, 81:6 произнесъл епископът.

Когато два часа по-късно епископът безшумно затварял след себе си вратата, той бил с впечатлението, че съдбата, която неотлъчно бди над справедливостта, в този случай щяла направо да си потроши краката, за да осигури успех на безобидното им начинание. Всички условия, необходими за боядисването на паметници в розово, били налице. Дъждът, който валял цяла вечер, престанал; луната, която иначе би могла да ги смути, предвидливо се скрила зад купчина облаци.

А що се отнася до човешка намеса, за това не си направили труда да се притесняват. Няма по-пусто място в света от един училищен двор след полунощ. Паметникът на Трътльо със същия успех би могъл да стърчи насред Сахара. Изкатерили се по пиедестала и като се редували честно с четката, скоро приключили със задачата, продиктувана им от чувството за дълг. Едва когато предпазливо, на пръсти, стигнали входната врата, малка засечка смутила хармонията на храброто им начинание.

— Какво чакаш? — прошепнал епископът, когато спътникът му се замотал на горното стъпало.

— Един момент! — изсъскал приглушено директорът. — Може да е в другия джоб.

— Кое?

— Ключът.

— Загубил си ключа?

— Имам това чувство.

— Боклук! — порицал го сурово епископът. — Да знаеш, че за последен път боядисвам паметници с теб!

— Сигурно съм го изтървал.

— Сега какво ще правим?

— Има една вероятност прозорецът на килера да е отворен.

Ала прозорецът на килера не бил отворен. Предпазлив, бдителен и винаги на своя пост, икономът, преди да се оттегли в покоите си, го бил залостил и дори спуснал кепенците. Станало ясно, че няма как да влязат.

Но ненапразно казват, че уроците, научени в ранното ни детство, ни подготвят за Живота. Внезапен спомен се промъкнал през мъглата на миналото и озарил епископа.

— Боклук!

— Какво?

— Ако в качеството си на директор не си осквернил зданието с модернизации и реконструкции, там отзад трябва да има водосточна тръба, която води право в един от прозорците на горния етаж.

Паметта наистина не му била изневерила. В бръшляна се гушела същата онази тръба, по която редовно се спускал през 1886 година, за да се къпе нощем в реката.

— Хайде, качвай се — лаконично наредил той.

Директорът не се нуждаел от подканяне. Двамата постигнали много добро време. Епископът обаче тъкмо предупредил стария си приятел, че ако още веднъж го ритне по главата, ще си получи заслуженото, и прозорецът, към който се домогвали, най-неочаквано се разтворил широко.