Читать «Епископски гамбит» онлайн - страница 10

— Влез — обадил се директорът, който дотогава се гушел в креслото си и се опитвал да изглежда мъничък и незабележим.

На прага се появило дребно момченце в училищна униформа и лицето му се сторило на епископа смътно познато. Приличало на презрял домат с нос, но не това впечатлило епископа, а нещо друго, което нямало нищо общо с доматите.

— Извинете, сър — започнало момчето.

— Да, да, да — отвърнал раздразнено генералът. — Я се махай, момчето ми! Махай се! Махай се! Не виждаш ли, че сме заети?

— Но, сър, извинете, аз във връзка с паметника.

— Какво паметника? Какво? Какво?

— Сър, извинете, аз бях.

— Какво? Какво? Какво? Какво? Какво?

Епископът, генералът и директорът възкликнали едновременно, така че въпросите „какво?“ могат да се разпределят по следния начин:

Епископът — 1

Генералът — 3

Директорът — 1

Или общо пет. След произнасянето на тези възклицания и тримата зяпнали момчето, чийто цвят от доматеночервен прогресирал към морав.

— Какво каза? — извикал директорът. — Ти ли боядиса статуята?

— Да, сър.

— Ти? — учудил се епископът.

— Да, сър.

— Ти? Ти? Ти? — дал своя принос и генералът.

— Да, сър.

Настъпило трептящо от напрежение мълчание. Епископът гледал директора. Директорът гледал епископа. Генералът гледал момчето. Момчето гледало пода.

Пръв се окопитил генералът.

— Чудовищно! — изревал той. — Чудовищно! Чудовищно! Безподобно! Това момче трябва да се изключи, директоре! Изключи! Из…

— Не! — отрязал звънко директорът.

— Тогава да се пребие от бой! Да се пребие! Да се пребие!

— Не! — Преподобният Тревър Ентуисъл бил обладан от непознато за него, много особено достойнство. Дишал учестено през носа си и очите му придобили ледено скариден вид. — Що се отнася до училищната дисциплина, генерале, тук решително се обявявам за моите собствени методи. Ще разреша случая, както аз смятам за най-сполучливо. Според мен не бива да подхождаме сурово. Съгласен ли сте, епископе?

Епископът се сепнал и дошъл на себе си. Бил се замислил дълбоко за статията, която неотдавна написал и публикувал на тема „Какво са чудесата и случват ли се те в наши дни“, и съжалявал, че тонът, който бил възприел в нея, макар и напълно в унисон с развитието на съвременната мисъл, бил обагрен от неоправдан скептицизъм.

— О, напълно! — обадил се той.

— Тогава ми остава само да заявя — вдигал пара генералът, — че си измивам ръцете от тази работа. Измивам ги. Измивам ги. Ако така в днешно време се възпитават момчетата, нищо чудно, че тази страна отива по дяволите, по дяволите, по дяволите.

И вратата се треснала подире му. Директорът се обърнал към момчето с добродушна, подкупваща усмивка.

— Не се съмнявам — изгукал той, — че страшно съжаляваш за лошата си постъпка.

— О, да, сър.

— И повече няма да правиш така, нали?

— Не, сър.

— В такъв случай — заключил жизнерадостно директорът — ще сметнем, че всичко е плод на момчешка лудория и ще бъдем снизходителни, нали, епископе?

— На всяка цена, директоре.

— Съвсем като нещо, което — ха-ха-ха — ние с теб бихме направили… ъ-ъ-ъ… на неговите години, нали?

— Съвсем.

— Значи за наказание ще ми препишеш двайсет реда от Вергилий, Мълинър, и повече няма да повдигаме този въпрос.