Читать «Епископски гамбит» онлайн - страница 5

— Усещам как ме изпълва нещо огнено.

— Наречи го направо пожар.

— Още малко, директоре?

— Не, благодаря.

— Е, хайде пък ти!

— Само една чашка, епископе, щом настояваш. — Не е лошо — обадил се пак епископът.

— Дори никак — додал директорът.

Вие, които вече сте слушали предишните приключения на Огъстин с „Живогона“, сте предизвестени, че брат ми Уилфрид го изобрети предимно с цел да снабди индийските махараджи със средство, което да насърчи слоновете им да запазват самообладание при пряк сблъсък с тигри в джунглата. Препоръчаната от брат ми доза за възрастен слон е чаена лъжичка от течността, примесена със сутрешната закуска на животинките. Затова не е учудващо, че след като погълнали по две винени чаши, възгледите върху живота както на епископа, така и на директора претърпели забележителен обрат.

Умората ги напуснала, а заедно с нея изчезнало и унинието, което ги потискало само миг преди това. И двамата усетили бурен прилив на жизнерадостна енергия, а чудноватото усещане за младежки плам, споходило епископа още с пристигането му в Харчестър, подчертано се засилило. Почувствал се петнайсетгодишен юноша.

— Къде спи икономът, Боклук? — попитал той след замислена пауза.

— Не знам. Защо?

— Помислих си само колко ще е хитро, ако му скроим някакъв номер например да подпрем кофа с вода на горния ръб на вратата му.

Погледът на директора блеснал.

— Иий, страхотен номер! — възхитил се той.

Постояли за миг замислени, след което директорът се закикотил.

— Какво се кискаш? — заинтересувал се епископът.

— Спомних си на какво безподобно магаре се правеше тази заран и какви глупости надрънка по адрес на стария Трътльо!

Въпреки ведрото си настроение епископът леко се намръщил.

— Да не мислиш, че не ми се повдигаше, като го превъзнасях въпреки здравия си разум. Един човек, за когото и двамата знаем какво обществено зло представляваше. Какво толкоз е направил Трътльо, че му издигаме паметници?

— Ами де да знам… предполагам, че е стълб на империята — обяснил директорът, който много държал на истината.

— От него всичко може да се очаква — изръмжал епископът. — Той ли няма да се пробута! Ако изобщо съм имал възражения срещу някого, това бе старият Трътльо.

— Аз също — съгласил се директорът. — Като си спомня само как мазно се цедеше смехът през устата му. Като лепило от туба.

— А помниш ли как се тъпчеше? Един от нашите ми разказа как веднъж след задушеното овнешко излапал три филии, намазани с кафява боя за обувки.

— Между нас казано, винаги съм го подозирал, че задигаше кифли от бюфета. Не си падам по голословните обвинения, но не можеш да отречеш, че по всяко време на срока, независимо колко ние, останалите, бяхме материално затруднени, Трътльо винаги беше с кифла в ръка. Това ми се виждаше твърде подозрително.

— Боклук — снишил глас епископът, — ще ти кажа нещо, което досега не съм споделял с никого. По време на финалния мач през 1888 година Трътльо умишлено ме срита в глезена!

— Не може да бъде!

— Честен кръст!

— Боже мой!

— Нямам нищо против едно нормално ритане в глезена — продължил сурово епископът. — То си е обичайно средство за общуване. Но да те срита с явното намерение да те извади от строя — това е вече прекалено.