Читать «Епископски гамбит» онлайн - страница 2
П. Г. Удхаус
— Не мислете повече по този въпрос, епископе — сърдечно възкликнал племенникът ми. — Напълно ви разбирам. Не твърдя, че не съм хранил надежди, но несъмнено в най-скоро време ще ми се предостави друга възможност.
— Нали знаеш как стоят нещата — заоправдавал се шефът му и предпазливо погледнал дали вратата е затворена добре. — „По-добре да живееш в ъгъла на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща.“ Притчи, 21:9.
— „Непрестанно капене в дъжделив ден и свадлива жена едно са.“ Притчи, 27:15 — отвърнал Огъстин.
— Точно така. Значи, добре ме разбираш, Мълинър.
— А междувременно — подал му Огъстин едно писмо — ето нещо, което заслужава внимание. Изпраща го някой си Тревър Антуисъл.
— Така ли? Мой съученик. Сега е директор на училището в Харчестър — заведението, в което двамата с него получихме ранното си образование и възпитание. Какво пише?
— Интересува се дали няма да се отбиете за няколко дни да откриете паметника, издигнат в чест на лорд Хемъл от Хемстед.
— И той ми е съученик. Викахме му Трътльо.
— Има и послепис. Казва, че още пази една каса портвайн реколта 1887 година.
Епископът свил устни.
— Подобни суетни мирянски доводи не натежават на везните ми толкова, колкото си въобразява старият Боклук — искам да кажа, преподобният Тревър Ентуисъл. Но както и да е, човек не бива да пренебрегва повика на милото старо училище. Ние, разбира се, ще отидем.
— Ние?
— Да, имам нужда от твоето присъствие. Харчестър сигурно ще ти допадне, Мълинър. Достопочтена развалина, основана от седмия Хенри.
— Познавам го добре. Там учи по-малкият ми брат.
— Така ли? Хм… — замислил се епископът. — Трябва да има двайсетина години, ако не и повече, откак бях за последен път в Харчестър. С какво удоволствие ще посетя отново познатите стари места. В края на краищата, Мълинър, колкото и да се издигаме по обществената стълбица, с каквито и благини да ни обсипва животът, ние никога не изтърваваме завинаги нишката, която ни свързва с милото старо училище. То е нашата алма матер, Мълинър, нежна майка, насочила колебливите ни стъпки към…
— Напълно сте прав — съгласил се Огъстин.
— А като стареем, осъзнаваме, че никога не ще можем да върнем онази безгрижна радост от живота, с която са били обвеяни училищните ни дни. Тогава нищо не беше сложно, Мълинър. През онези ведри години животът бе лишен от проблеми. Не бяхме изправени пред необходимостта да разочароваме своите приятели…
— Ама, епископе! — възкликнал бодро Огъстин. — Още ли се тревожите за моето препитание? Я забравете! Погледнете ме — виждате ли колко съм безгрижен? Същинска птичка.
Епископът въздъхнал.
— Ех, защо нямам твоя слънчев характер и съпротивителни сили, Мълинър! Как го постигаш?
— Ами не забравям да се усмихвам и да вземам по една лъжичка „Живогон“.
— „Живогон“ ли?
— Това е един тоник, изобретен от моя чичо Уилфрид. Истинско чудо.
— Някой ден ще те помоля да ми дадеш да го опитам. Защото, Мълинър, намирам, че животът е, общо взето, възсив. За какъв дявол — продължил епископът заядливо, говорейки главно на себе си — им е потрябвало да издигат паметник на Трътльо? Умът ми не го побира. На един непрокопсаник, който замеряше хората с мастилени топчета. Но както и да е — махнал той с ръка. — Нито му е мястото, нито времето. Щом управителният съвет е преценил, че приносът на лорд Хемъл към добруването на обществото е чак за паметник, наша работа ли е да го правим на въпрос? Пиши на господин Ентуисъл, Мълинър, че приемам с удоволствие.