Читать «Джийвс и песента на песните» онлайн - страница 7
П. Г. Удхаус
— Джийвс — рече леля Далия, — ти си чудо!
— Благодаря, госпожо.
— Джийвс — рекох аз, — ти си магаре.
— Как така „магаре“? — разпалено възрази леля ми. — Според мен хрумването му е гениално.
— Аз да пея „Слънчево момче“ на забавата на Бифи? Как ме виждате?
— Вие изпълнявате тази песен всеки ден по време на сутрешната си баня, сър — подло ме обади Джийвс и се обърна към леля Далия: — Господин Устър притежава приятен кадифен баритон, госпожо.
Аз го смразих с поглед.
— Има съществена разлика, Джийвс, между пеенето на „Слънчево момче“ в личната баня на човека и пред публика от отбрани улични търговци и главорези.
— Бърти — каза леля Далия, — ще пееш, та пушек ще се вдига!
— Няма!
— Бърти!
— Нищо не е в състояние да ме принуди…
— Бърти, или ще пееш във вторник „Слънчево момче“ докато посинееш, или ще те настигне проклятието на твоята леля…
— Няма да пея!
— Помисли за Анджела!
— Няма!
— Бърти!
— Няма като ти казвам! За нищо на света!
— Това последната ти дума ли е?
— Най-последната. И нека веднъж завинаги ти стане ясно, лельо Далия, че нищо не е в състояние да ме принуди да отворя уста дори за една-единствена нота!
И така, пет минути по-късно аз изпратих телеграма на Бифи Бингам, с която предлагах услугите си за неговата благородна кауза. И още преди да се спусне вечерта, всичко беше уредено. Бях включен в програмата втори след антракта. След мен пееше Тъпи. А веднага след него — госпожица Кора Белинджър, прочутото оперно сопрано.
— Джийвс — обърнах се към него вечерта с подчертана хладина, — ще ти бъда признателен, ако отскочиш до най-близкия музикален магазин и ми набавиш екземпляр от „Слънчево момче“. При това положение ми се налага да изуча не само текста, но и припева. Да не говорим за нервното напрежение и съпътстващите го главоболия.
— Много добре, сър.
— Едно нещо обаче искам да знаеш…
— Най-добре да не губя и минута време, сър.
— Ха!
И дано е проумял какво имах предвид.
Макар че се бях стегнал за предстоящото изпитание и потеглих, изпълнен с онази мъжествена храброст, която кара смелчаците да вършат отчаяни дела с безгрижна усмивка на уста, трябва да призная, че имаше един момент веднага след като пристигнах в салона на клуба и обгърнах с поглед насъбралите се търсачи на удоволствия, когато само с Устъровско усилие на волята се възпрях да не обърна гръб, да се метна в първото такси и да отпраща обратно към прегръдките на цивилизацията. Чистата непорочна забава бе в разгара си. При появата ми някакъв тип, на вид местният гробар, рецитираше Киплинговата балада „Гънга Дин“. А публиката, макар и невъоръжена на пръв поглед, го слушаше с такова мрачно изражение, че аз се почувствах крайно неспокоен и ме споходиха мисли за клади, разпъване на кръст и други кървави разправи.
При по-обстоен преглед на тълпата стигнах до извода, че тя все още обмисля присъдата. Със задръстения си вид сякаш казваше: „Само започни нещо и ще видиш!“ И не можех да се отърся от опасението, че моето изпълнение на „Слънчево момче“ ще бъде квалифицирано като „нещо“.
