Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 34

„Махни се! Аз съм човек! Аз съм личност! Индивидуалност — това съм аз! Махни се!“

Шепотът постепенно затихна, отдалечи се, но изведнъж нечия чужда воля легна върху него с такава сила, че пред очите му се завъртяха червени кръгове, дишането му спря и той разбра, че е към своя край, още секунда — и ще се случи нещо непоправимо, страшно, той ще премине граница, след която няма да има връщане. И тогава, с последно отчаяно усилие, той блокира съзнанието си, изключи го и изпадна в несвяст.

Бавно просветваше слабо пламъче. Отначало той виждаше съвсем малко през тясна цепнатина, отворена за наблюдение, но постепенно пространството се отвори. И той видя себе си. Това не го порази, не го учуди. Студено, нечовешко равнодушие скова емоциите му. До камъка лежаха двама: Практикантът и Физикът. Лежаха неподвижно, широко разперили ръце, може би насън, може би в безсъзнание, а той стоеше редом и наблюдаваше отстрани.

Но кой е той? Гледа света през нечии чужди очи, щом вижда себе си и разбира това? Отговор нямаше. Мислите му почти веднага се объркаха, понесоха се като стремителен, пъстър вихър. Чужди, съвършено непознати за него мисли. И когато той, спасявайки се от този потоп, който заплашваше да удави съзнанието му, се събуди окончателно и рязко скочи на крака, в паметта му беше останало усещане за нещо непостижимо сложно, недостъпно за неговата логика и разбиране. В същото време имаше и усещане за някакба загуба, за леко съжаление от раздялата…

На мястото, където навярно преди малко бе застинало неизвестното нему същество, нямаше никой; с неговите очи той беше видял самия себе си. Само преди минута, може би, то се бе опитало да проникне в съзнанието му в името на същия онзи контакт, към който той така се стремеше, но в последния момент беше отстъпил, беше се уплашил и бе изключил съзнанието си и тогава то бе предприело още един безуспешен опит. Беше включило мозъка му в собственото си съзнание, но и от това не излезе нищо, той нищо не разбра и нищо не беше запомнил…

Впрочем не, все пак нещо беше останало, дори не мисъл, а така, само усещане, онази именно емоция, чието отсъствие толкова много го бе поразило в началото. Някакво силно емоционално преживяване. Но какво? Беше много важно да си спомни, много важно!… Съжаление? Да, като че ли беше съжаление. Но за какво? Не беше съжаление за контакта, който не се беше получил. Нещо много по-важно, много по-общо беше усетил той в това чувство. Сякаш трябваше да направи нещо, а в същото време то не бе възможно. Е, добре. Щом е било невъзможно, значи е невъзможно. Не се получи от първия път… Ще опитаме постепенно да събираме информация един за друг, да разработим взаимно приемливи методи на контакт. Най-важното е, че има начало. В това той не се съмняваше.