Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 32

Пречеха му странични мисли. Ако само малко се отклонеше, на екрана веднага се появяваха бразди и мътилка, започваше неразбория. Да се управлява такава машина беше и лесно, и трудно. Той се стараеше да се съсредоточи, да изхвърли от главата си всичко ненужно, постепенно набираше опит в боравенето с машината. Резултатите от неговите разсъждения все по-ясно се открояваха на екрана. В движение поправяше грешки и нанасяше корекции. Моделът на неговата цивилизация процъфтяваше, преодоляваше кризисни състояния, развиваше се. В края на краищата най-главното беше желанието да се помага. Наличието на добра боля. Да можеше да предаде това понятие на тези, които сега следяха действията му. Нека да знаят нашето главно правило — да не оставаме равнодушни към чуждото нещастие. Нека знаят, че ние специално учим хората си да оказват помощ на онези, които имат нужда от нея, да я оказват разумно и внимателно, без да очакват благодарност, без да извличат от това полза. И ако при нас, на Земята, беше паднал чужд звездолет, ние не бихме останали странични наблюдатели, ние сигурно бихме помогнали на изпадналите в беда.

Край. Той въведе в машината последните данни. Довърши последните си изчисления. Като цяло излезе добре. Навярно земната машина щеше да му даде добра оценка. Тук очевидно няма да има бал. Той дори няма да разбере дали до тях е стигнало това, което той смяташе за най-важно. Дали са разбрали? Могат ли да разберат? Е, той направи всичко, каквото можеше. Изпитът свърши.

Практикантът стана и се отдалечи от изгасналия екран. Залата мълчеше все така студена и равнодушна. Жалко, че тук няма нито едно живо лице и че той не вижда сега тези, пред които бе положил своя странен изпит. Време е да се връща. Практикантът приближи до вратата, натисна дръжката. Тя не се отвори. От залата не можеше да се излезе. Какво означаваше това? Те не смятат изпита за приключен? Имат още въпроси? Или оценката е неудовлетворителна и затова изходът не се отваря? Прост и сигурен начин. Нещо ставаше зад гърба му, имаше някакво движение.

Практикантът рязко се обърна и залата замря, сякаш уличена в непозволени действия. Нямаше никакво съмнение в това, че действуваше самата зала. Леко бяха изкривени стените, променени бяха пропорциите, нарушена беше геометричната правилност на всички линии. Сякаш той самият, със силата на въображението си удържаше по местата им всички предмети и трябваше само да се обърне, за да може залата, освободена от влиянието му, да се размие, да се размаже и да започне да се превръща в аморфна, безформена каменна маса… „Какво ви трябва? — извика той. — Какво искате?“ Никой не отговори. Дори ехото. Залата сякаш погълна думите му.