Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 36

Практикантът се доближи, белите структури вътре в камъка забавиха движението си. Той протегна ръка и докосна камъка. Всички структури се насочиха към мястото на докосването, сякаш човешката ръка ги привличаше. Беше се образувало нещо като конус от бели дантели, чийто връх опираше в дланта му. Камъкът беше топъл. Нещо леко боцкаше ръката му, като слаби електрически заряди. Този път нямаше нито искри, нито преливащата гора на нюанси. Може би те не се забелязваха от слънчевата светлина, но на Практиканта му се струваше, че днес те просто не бяха необходими. Вниманието вече беше привлечено, контактът беше започнал. Играта на цветните пламъци само щеше да му пречи да разбере най-важното. А най-важното бяха строежът и движението на структурите. Сега, благодарение на възникналата по време на нощните експерименти обратна връзка и при наличието на вход в системата, той вече не се съмняваше, че тя носи в себе си и се старае да предаде на хората някаква важна информация — собствена или получена отвън, това сега нямаше значение.

С горчивина трябваше да си признае, че не разбира абсолютно нищо. Във вътрешността на конуса непрекъснато се извършваха сложни премествания и престроявания, едва доловими с човешко око. Опита се да направлява тяхното движение така, както бе направлявал работата на моделиращата машина през нощта — само с усилие на мисълта, но от това нищо не излезе. Движението на всички структури в камъка изобщо не зависеше от неговото съзнание. Вече искаше да отдръпне ръката си, за да види как ще реагира неговият странен събеседник, когато изведнъж на половин метър от конуса възникна нещо като сянка. Там, където върхът на сенчестия конус опираше до повърхността на камъка, отчетливо изпъкна бяло петно, напомнящо на очертанията си човешка длан. Това вече беше нещо. Явно го канеха да сложи и другата си ръка. За какво? Може би самоорганизиращата се система, разположена в камъка, ще получи по този начин от него необходима за нея информация? Няма да е лошо да покаже, че човекът не ще следва сляпо предложения вариант. Вместо да сложи и другата си ръка върху камъка, той само я поднесе близо и веднага дръпна и двете си ръце. Възникна цял вихър от точки, който разбърка всички построени преди това структури. Тайфуни и урагани рушаха възникващите нови постройки. Неочаквано всичко замря. Практикантът не можа веднага да различи картината от застинали линии и петна, но изведнъж забеляза движеща се човешка фигурка с туба в ръка. Тя беше набелязана схематично, с щрихи, но достатъчно ясно. Веднага се проясни и останалата част от рисунката. Пред него беше обемната карта на местността. В центъра, до ярко петно — още една фигурка. Това беше самият той, а ако Физикът действително е там, където се вижда на схемата, само след една минута главата му ще се покаже над хребета на най-близкия хълм. Практикантът не можа да види повече нищо, защото около движещата се фигурка на Физика изведнъж заигра странно хоро от тънки дълги игли. Човешката фигурка стана неясна и след миг изчезна съвсем. На мястото, където току-що бе стояла, светваше и гаснеше ярко петно. Без дори да се опитва да разбере какво може да означава всичко това, Практикантът вече тичаше в посоката, в която беше тръгнал Физикът. Не му стигаше въздух, сърцето му биеше лудо. С мъка успяваше да запази равновесие върху срутващите се под краката му камъни. На мястото, където Практикантът за последен път беше видял Физика, на картата се виждаше захвърлената туба с вода. Той беше видял отдалеч бялата й страна и вече нямаше съмнение, че беше станало нещастие.