Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 19

— Видя ли? — попита Докторът, без да откъсва очи от мястото, където току-що седеше съществото.

— Видях… — отговори Кибернетикът неизвестно защо шепнешком.

— Сякаш се гмурна. Гмурна се направо в камъка…

За да провери себе си, Докторът докосна с ръкавица мястото, където изчезна съществото. Камъкът беше мек, податлив като глина и много горещ.

— Може би то го е разтопило? Някаква високотемпературна форма на живот?

— Не. Имам чувството, че това е нещо съвсем друго, нещо много по-сложно…

Предчувствието не измами Доктора. Десет или двадесет секунди след изчезването на съществото отново се разнесе познатият мляскащ звук. Стената потрепери и започна бавно да отива някъде навътре, сякаш оттам я изсмукваше някаква огромна уста. Най-напред се образува неголяма фуния, която бързо се разширяваше и приличаше по-скоро на неправилна сферична дупка. Тя се изви навътре в скалата, разшири се и най-накрая замря, образувала дълъг тесен коридор, отделен от пода на пещерата с невисоко, около половин метър, каменно стъпало. През тунела свободно, без да се навежда, можеше да мине човек. Насоченият към вътрешността лъч на фенера не показа нищо. Светлината се губеше в светлините не този дълъг и равен тунел, краят на който не се виждаше.

— Струва ми се, че ни канят да влезем…

— Дори няма да помислим за такова нещо! При енергетично въоръжение като тяхното е необходима силозащита, а ние…

— Ние вече не сме експедиция, Миша. Струва ми се, че ти си забравил това, така че хайде да влезем както сме си и дори тази играчка да оставим. — Докторът изключи бластера. — Няма какво да губим, а доверието се печели само с доверие.

Повече не спориха. Дори когато Докторът се обърна и сложи бластера на прага, предварително извадил от него батерията, Кибернетикът не възрази.

Изминаха около двеста метра, а може би и повече. В този съвършено гладък коридор с леко проблясващи, сякаш лакирани стени, беше много трудно да се определи разстоянието.

Вървяха леко. Подът меко пружинираше под краката им. За компенсация на външната температура трябваше да включат охлаждането на скафандрите на пълна мощност.

— Забеляза ли, че преди да се образува проходът, камъкът дори не светеше, температурата му е съвсем ниска, иначе никакво охлаждане нямаше да ни помогне. Ако това не е топене, тогава какво е?

— Може би е охлабена връзката между молекулите?

— Молекулното сцепление? Не знам… За това е нужна адска енергия…

— Мен ме безпокои друго — този проход е прекалено дълъг.

— Ето, май това е краят.

Но не беше краят. Просто коридорът се разделяше на два еднакви ръкава. Около минута те стояха в мълчание и размисъл накъде да тръгнат. А след около петдесет метра коридорът отново се раздели. Те се върнаха и отбелязаха първия завой. После Кибернетикът предложи по-рационален начин.