Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 20

— Ще завиваме само надясно, за да не се объркаме.

Завиха още веднъж наляво и почти веднага лъчът на фенера освети ново кръстовище.

— Не особено прав път, а?

— Честно казано, на мен това не ми харесва — каза Докторът.

— Може би да опитаме един път да завием надясно.

— Десните тунели трябва да бъдат задънени.

— Откъде знаеш?

— Знам, знам… Може, разбира се, да се провери, само че отбележи пак завоя.

Провериха. Докторът излезе прав. Но това откритие го обезпокои още повече. Върнаха се на отбелязаното място и пак завиха наляво. Докторът вече почти не разговаряше. Неговите тътрещи се крачки се долавяха все по-слабо. Чул затрудненото му дишане, Кибернетикът спря.

— Филтърът ти ли не работи? Защо непрекъснато изоставаш?

— Просто забравих да си сложа нова бутилка, когато излизахме от шлюпката.

— Интересно, как си успял да си вземеш изпитите в школата от трета степен… — каза Кибернетикът, като внимателно изучаваше своя разпределител. — Значи имаме въздух само за половин час. Ще трябва да побързаме. — Той отвинти резервната си бутилка и я подаде на Доктора. — Дръж, другарю медицински работник. Жалко, че аз не съм Навигатор — при мен за такива работи нямаше да минеш с един наряд!

— Благодаря — простичко отвърна Докторът.

И Кибернетикът усети как от тази позната земна дума цялото му раздразнение се изпари.

Изминаха около десет минути, преди да разберат — нещо се беше променило. Появи се едва забележимо движение във въздуха.

— Угаси светлината — помоли Кибернетикът.

В настъпилия мрак видяха отпред светло петно.

— Изглежда, там е изходът!

— Разбира се, че е изходът. Лабиринтът винаги завършва с изход, ако се приложи правилото на лявата ръка.

— За какво говориш? — не разбра Кибернетикът.

— За земните лабиринти.

— Но тук не е Земята!

— Там е работата, я! Точно това не ми харесва. Прекалено познат лабиринт. И прекалено прост…

Сега проходът се беше разширил и премина в дълга зала. Някъде напред слабо проблясваше някаква локва. А още по-нататък след нея скалата свиваше встрани и можеше да се види познатото дъно на клисурата.

— Гледай, вече се съмва — каза Кибернетикът. — Дълго сме се лутали.

Докторът не отговори. Той беше спрял и сега стоеше със стиснати юмруци, като с ненавист гледаше локвата, преградила пътя им.

— Какво си се заковал? Хайде! Добре, че излязохме в нашата клисура, ще успеем да стигнем до шлюпката.

— Разбираш ли, Миша… Ние няма да минем оттук!

— Няма да можем ли?

— Не. Аз казах — няма да минем. Сега ще ти обясня всичко.

— Какво има да ми обясняваш? Ще ми обясниш, като сменим бутилките!

— Тогава вече ще е късно. Чуй, този лабиринт… А сега този басейн, дъската… Ето там, виждаш ли?

— Каква дъска? Виждам една каменна плоча и това е прекрасно. От нея лесно ще прескочим локвата!

— Точно така. Именно ще прескочим… Там е цялата работа.

— Говори разбрано, в края на краищата!

— Помниш ли, в лабиринта аз знаех, че през цялото време трябва да завиваме наляво?… И тази зала ми е позната.