Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 17

— Ти поне знаеш ли в кого стрелят?

— В кого ли? Защо „в кого“? Това беше някакъв звяр. Много добър звяр.

— Добре, ако е така. Ами ако не е?

— Е, знаеш ли…

Беше ясно, че въпросът на Доктора все пак смути Кибернетика. Докторът изобщо не искаше да продължава този разговор, но трябваше да го продължи, нямаше друг избор.

— Да обявяваме война на цялата планета с нашите сили не е много разумно. Как мислиш?

— Много обичаш да преувеличаваш всичко, Пьотр Семьонович. За каква война говориш? Какво общо има тук войната? Нападна ни неизвестно същество, аз стрелях по него, това е всичко!

— А ако не е просто същество?

— Говориш така, сякаш си открил на тази планета цяла цивилизация. При това хуманоидна. Сподели, ако е така!

— Нищо не съм открил! Но предпочитам да се държа така, че все едно тук може да има такава цивилизация и в крайна сметка, да не забравяме, че ние сме гости тук. Иска ми се хората винаги да бъдат добри гости. Достатъчно злини успяхме да направим на собствената си планета. Не бива да хващаме бластера без крайна необходимост. Аз съм почти сигурен, че това нещо нямаше никакви враждебни намерения. Иначе от нас нищо нямаше да остане. Само ние с теб тук сме двама, а разумът и въобще животът, та дори и най-примитивният, е способен да се обединява в случай на опасност.

— Ето, ето! Ти говореше, че на тази планета няма биосфера. Ти направи анализите и не намери дори вируси!

Докторът се усмихна:

— Така сме устроени, няма как. Винаги е по-приятно да обвиниш в грешка другия, особено ако се чувствуваш виновен сам. А биосферата… Какво пък, съгласен съм. Прекалено прибързан извод. Макар че това е странно, Миша. Много странно. Може би нашите ще намерят нещо ново?

— Те не взеха дори оръжие!

— Оръжието тук няма да помогне.

— Е, това ще видим! По-добре още от самото начало да покажем не слабост, а сила…

Докторът се умълча задълго. Вятърът постепенно се усили, стана трудно да се държат на крака и ясно се чуваше как скърца обвивката на скафандрите под ударите на пясъчните струи.

— Трябва да седнем и да почакаме да утихне вятърът — предложи Докторът.

— Върхът на стената е нестабилен. Ако вятърът се усили, ще започнат срутвания. Не бива да спираме. Трябва да намерим шлюпката или поне някакво укритие. Почакай! Вятърът духа по дълбината на клисурата, да се обърнем така, че да ни бие отстрани и да стигнем до стената, там сигурно ще се намери някоя пукнатина. Ако ни провърви, ще дочакаме изгрева. По дяволите шлюпката. Сега не се знае къде е по-безопасно.

Провървя им. Беше не пукнатина, а овален вход в някаква пещера.

— Вчера оглеждах цялата местност. Тук нямаше никаква пещера — раздразнено каза Кибернетикът. — Не сме могли да отидем толкова далеч!

Спряха до самия вход, дишаха с голямо усилие. Под свода на пещерата вятърът веднага утихна. Очите им постепенно свикнаха с тъмнината и вече можеха да различат смътните сводове на каменния таван, които се губеха в далечината и светлото петно на отвора, очертано цялото от ситната мрежа на танцуващите във въздуха огнени точки.