Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 18

— От тази тропня-свирня нищо не можвше да се види.

— Извади батерията на бластера. Ще я включим към прожектора на скафандъра.

— Тогава ще останем без оръжие.

— Това е глупаво. Ако там имаше хищник, ние нямаше да можем да направим и две крачки. Хищниците, особено нощните, рядко ходят на лов сами.

— Изплашиха се от изстрела.

— Ами, толкова страхливи зверове! Гасят прожектори, пренасят от едно място на друго шлюпки, пробутват пещери… Какви ли още могат да правят?

Кибернетикът пипнешком намери в тъмното рамото на Доктора.

— Недейте, Пьотр Семьонович. И без това е гадно.

— Добре, няма. Но ти все пак разреди бластера и светни. Омръзна ми да стоя на тъмно. Няма да е зле да огледаме помещението, в което ни поканиха. Забеляза ли? Стените като че ли са топли. Дори през ръкавицата.

— Нагрели са се през деня. Сега ще се опитам да включа фенера направо към бластера, без да вадя батерията.

Синият конус на светлината падна върху стената на пещерата.

— Само да не изгори излъчвателят, не е разчетен за такова напрежение — промърмори Кибернетикът, като въртеше нещо в кутията на бластера.

— Освети на различни страни. Искам да огледам.

— Пещера като пещера. Какво ще оглеждаш?

— Е, не си съвсем прав… Стените сякаш са разтопени и топли. Вътре не биха могли да се нагреят дотолкова от дневната топлина. Ами тези грапавини?… Ето виж — сякаш пещерата е била прогорена в скалата…

— Ами да, специално за нашето идване.

Около една минута Кибернетикът мълчаливо се ровеше в колана на скафандъра си, а Докторът, протегнал в ръцете си бластера с кълбото шнур, все не можеше да откъсне очи от стената на пещерата.

— Знаеш ли, тя е доста дълбока. Ще трябва да видим какво има по-нататък.

— През деня ще видим. Ако нищо не се е случило с шлюпката… Много странно. Изгорели са само външните батерии на скафандрите. Насочено излъчване? Може би то е йонизирало само малък участък, точно там, където са били батериите? Но тогава защо дозиметрите не показват нищо? С това сам не мога да се справя, като дойдат нашите…

— Тихо! — прошепна Докторът. — Нещо се мярна в далечния ъгъл на пещерата, нещо тъмно и не много голямо. Дай ми бластера — каза той, колкото можеше по-спокойно.

— Защо?

— Искам още веднъж да огледам стените. Превключи го, моля те, на моя фенер.

— Трябваше да вземеш твоя! — измърмори Кибернетикът, но все пак превключи батерията.

Като зареди оръжието на празен ход, Докторът внимателно обърна шлема си в посоката, в която току-що беше видял движението и рязко натисна копчето. Две очи блеснаха силно с жълта, ахатова светлина. Същество с големината на агне седеше, заслепено от светлината.

— Стой! — извика Кибернетикът. — Не се приближавай към него!

Но Докторът дори не се обърна.

— Нашите скафандри издържат на лазерен удар. От какво всъщност се страхуваш? Все пак има биосфера! Има!… Не, това просто е потресаващо — та то няма дори уста! И крака не се виждат! Как се движи? Каква е обмяната на веществата?

Докторът направи крачка, за да разгледа по-добре представителя на този неизвестен свят, и в същата секунда се разнесе глух мляскащ звук, сякаш някой удари с длан твърдо замесено тесто. Съществото се присви, притисна се към стената и започна бавно да изчезва. Най-напред изчезна задната му половина. Около секунда то имаше вид на барелеф, изсечен в скалата от древен художник. Но той ставаше все по-тънък и по-тънък, линиите му постепенно изчезваха и ето че пред потресения Доктор вече нямаше нищо освен гладката повърхност на камъка.