Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 85

— Тишина! — за втори път извика Шпервер. — Нашият приятел Кнапвурст ще ни повтори преданието, което преди малко ни разказа.

— А защо да не ви разкажа нещо друго? — предложи гърбушкото.

— Не искам друго, а точно това предание, защото то най-много ми харесва!

— Знам и по-хубави истории! — настояваше Кнапвурст.

— Кнапвурст! — славният бракониер заканително разклати пръст. — Имам сериозни основания, за да искам да чуя същото това предание. Ако трябва, съкрати историята, ти си знаеш най-добре как. Но нека да бъде тази легенда, тъй като в нея има много значими неща, които и други хора трябва да чуят. Да чуят и да се поучат от тях, да разберат!… А ти, Фриц, слушай внимателно!

Джуджето се облакъти на масата, подпря бузи на дланите и започна с пискливия си гласец:

— Добре тогава, тъй да бъде! Слушайте всички! Значи, Бернар Херцог пише, че Хуго, наречен с прозвището Хуго Вълка, а после и Хуго Върколака, живял дълго и славно. Добил навика да си слага шапчица — мъничка, чудновата плетена шапчица, която пристягала плътно шлема му, докато славният рицар воювал. Когато след разгара на битката пожелаел да се освежи с глътка въздух, той смъквал шлема и надявал шапчицата, чиито панделки и пискюли падали върху раменете му.

До осемдесет и двегодишна възраст Хуго никога през живота си не свалил своите доспехи. Ала годинките явно му натежали и той все по-трудно си поемал дъх, десницата му станала неточна, движенията му — забавени.

Почувствал, че е настъпил подходящият момент, той извикал един ден своя капелан — Ото Бурлах, извикал и синовете си — Хуго и Бертолд, наредил най-сетне да дойде и дъщеря му Берта, наречена Рижата Берта, съпруга на знатен саксонски владетел на име Блудерик, и след като събрал всички край себе си, им казал: „Деца мои, вашата майка, Вълчицата, ме обсеби, накара ме пряко волята ми да извърша престъпление, което като проклятие ще тегне над вас, вашите деца и вашите внуци… Кръвта на Вълчицата се размеси с моята! Чрез вас обаче тази нова кръв ще се преражда през вековете, ще плаче сред снеговете на Шварцвал и долините наоколо! Някои ще казват: «Това е вятърът, който ридае!»… Други ще си мислят, че е воят на единак в дива мразовита нощ под пълната изгряла луна, трети ще са убедени, че са чули прокобните крясъци на кукумявка… И всичките ще са прави, тъй като това ще бъде моята кръв, вашата кръв, кръвта на Вълчицата, която пред Бога и Светата Църква ме накара да удуша Едвиге, първата ми жена!… Да, Едвиге умря от моите ръце! Затова тук и сега, пред вас аз проклинам Вълчицата, защото е речено: «Престъплението на бащата ще бъде носено от неговите потомци, докато справедливостта не възтържествува!»“

Кнапвурст направи кратка пауза, отпи от виното, сетне отново продължи:

— Оттогава вятърът ридае, единакът вие, кукумявката зловещо кряка и заблудените странници в непрогледната нощ тръпнат обезумели, без да знаят, че това всъщност е кръвта на Вълчицата, която плаче, зове, разкайва се за стореното и се преражда… И както продължава Бернар Херцог в своите записки, тя ще се преражда от век на век до деня, в който не се появи прекрасен милостив ангел, пазител на семейството и рода, който да прощава и да утешава!