Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 83

На веселието бяха дошли и прислужници, слуги, кучкари, викачи, ловци, готвачи, перачки… с една дума всички онези, които сега, доволни и честити, споделяха радост, мъка, болка и тъга със знатните фамилии, живеещи в замъка, както бръшлянът, мъхът и чадърчето съжителстваха чудесно в основите на дъба.

Виното бе натежало в главите, очите на някои се затваряха, премрежени от сълзи. Ала това бяха сълзи на радост — лозята на граф Нидек плачеха от умиление!

На централно място върху масата бе положен неначенат еленски бут, който привличаше погледите на развеселената компания. Край него, сред уханни вкусни гозби и великолепно гарнирани с екзотични подправки дъхави ястия, бяха наредени високи бутилки с тъмно рейнско вино, а до тях — сребърни прибори и дълги ножове с бляскащи остриета. От свещниците и запалените по стената факли струеше лъчиста светлина, така че и най-тъмните ъгли в залата бяха изтръгнати от мрака.

Какво великолепие! Каква очарователна, възхитителна гледка!

Както вече споменах, в този момент Шпервер надигаше бокала, отпиваше глътка, после подхващаше припева на модната по това време песничка „Аз съм властелинът на тези планини“. Кървавочервени капчици потрепваха по дебелите му засукани мустаци, отронваха се, когато този прославен бард на планините спираше, за да си поеме въздух и преодолее някоя по-висока октава, след което се търкулваха надолу и потичаха по яката на ризата.

При появяването ми песента му секна и той радостно протегна ръка към мен:

— Хей, Фриц, синко! — извика ми. — Липсваше ни! Отдавна не се бях чувствал така щастлив, както тази вечер! Бъди добре дошъл, идвай при нас!

Продължавах да го гледам изненадано, тъй като след смъртта на Ливерле не си спомням да го бях виждал усмихнат. Бракониерът прие сериозен вид и счете за нужно да поясни:

— Фриц, събрали сме се тук, за да честваме оздравяването на нашия господар, а Кнапвурст, както винаги много знае и ни разказва разни истории!

Всички се обърнаха към мен.

Гръмнаха жизнерадостни викове и ръкопляскания.

Зебалт подскочи чевръсто, хвана ме за ръката. Бях повлечен и настанен до Мари Лагут. Веднага пред мен поставиха чаша от бохемски кристал и още преди да осъзная какво става, тя бе напълнена догоре с вино.

Залата отново оживя: песни, глъч, смях. Шпервер застана до мен. Прегърна ме с лявата ръка, с дясната надигна своя бокал, доби отново сериозно изражение, доколкото можеше да е сериозен човек, пийнал повечко от необходимото, и, след като за сетен път въдвори мълчание, гордо извика:

— Вижте го, дами и господа! Това е моят син! Нали ви казах — той ще спаси нашият господар! Той и никой друг! Това, да знаете, сме ние — той и аз, аз и той!… И така — навеки, докато… Нали? Да пием всички за здравето на доктор Фриц!