Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 82

Възседнах Репел, който с доволно облекчение изпръхтя и веднага пое след шейната — съвсем бях забравил за горкото животно, което бе прекарало повече от половината нощ сред ледените води на потока. Придружих шейната до изхода на клисурата, а там, след като се сбогувахме с барона, както бе обичаят, той продължи със своя ординарец наляво към Хиршланд, а аз препуснах към откроилите се на хоризонта кули на замъка Нидек.

В девет часа бях приет в покоите на младата графиня Одил, за да я запозная със събитията от изтеклата нощ.

После отидох на посещение при графа, чието състояние бе твърде задоволително. Чувстваше се крайно отслабнал. Това бе напълно нормално след жестоките кризи, които бе изтърпял, ала постепенно възвръщаше формата си, разсъждаваше трезво, от треската предната вечер нямаше и помен.

Всичко предвещаваше скорошното му бързо оздравяване.

Когато няколко дена по-късно след моята визитация видях, че граф Нидек напълно се е възстановил, поисках веднага да се прибера във Фрайбург. Графът обаче така настойчиво ме замоли да остана в Нидек, направи ми такива съблазнителни предложения, че ми бе невъзможно да му откажа и да не изпълня желанието му.

Дълго ще помня този мой първи лов на глигани, в който имах честта да придружа графа. И най-вече тържественото ни завръщане в замъка с всички подобаващи почести и запалени факли, след изтощителните непрекъснати гонки, проточили се дванайсет часа в снеговете на Шварцвалд.

Тъкмо бях сложил пътьом няколко залъка в устата си и, смазан от умора, бързах да се прибера във Вълчата кула, за да се наспя, когато, наближавайки стаята на Шпервер, отдалеч забелязах, че вратата е отворена. Радостна глъч долиташе отвътре. Краката ми сами спряха на прага и пред мен се разкри мила гледка: край масивната дълга дъбова маса бяха насядали двадесетина засмени веселяци, а край тях млади и нежни създания красяха компанията. Два големи свещника, окачени на свода, осветяваха развеселените зачервени лица…

Чашите звънтяха, един след друг се вдигаха тостове, от всички ъгли се сипеха поздравления…

И кой мислите бе в центъра на веселието? Шпервер, естествено, чието костеливо лице бе най-запотено, очите му блестяха най-силно, косите му стърчаха най-разчорлени. От дясната му страна бе седнала Мари Лагут, от лявата — Кнапвурст. Славният бракониер често надигаше големия бокал от ковано сребро, потъмняло от вековете; беше препасал широк кожен колан с презрамки, чиято тока хвърляше златисти отблясъци. Така трябваше да е според обичая — ловецът се веселеше в своя празничен ловен костюм!

Колко простота и каква радост се бяха събрали на едно място!

Бузите на Мари Лагут също бяха поруменели, очите й закачливо искряха, тюлената шапчица се бе свлякла назад — едрата хубавица се заливаше в смях, обръщаше се ту към единия от съседите си, ту към другия!

Колкото до Кнапвурст — той почти се беше изгубил в прекалено големия за него фотьойл — с пълно основание някой можеше да го оприличи на огромна манерка: главата му едва стигаше до лактите на изправилия се Шпервер. После идваше ред на Тоби Офенлох, толкова зачервен от изпитото тежко вино, че сякаш го бяха намазали с боя. Бе закачил перуката си на облегалката на стола, а дървеният му крак бе изпружен под масата. До тях забелязах меланхоличната физиономия на Зебалт, която сега бе променена — старчето се кискаше тихичко в шепи и си говореше само, втренчило замечтан поглед в дъното на чашата.