Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 56

— Да ще опитаме. Сигнал за тревога в прерията са три последователни изстрела дадени на равни интервали от време — Каубоят вдигна пушката си и стреля един път. Почака половин минута като внимателно се ослушваше после стреля втори път, а малко по-късно още веднъж. Не бяха минали и пет минути, когато в далечината откъм основата на възвишението, се чуха три изстрела един след друг.

— Това е Бек — каза Бени и лицето му се успокои.

— Далеч ли са?…

— Поне на миля.

— Значи не те са убили мечката.

— Ако бяха те щяха да са наблизо.

— Къде ли е избягал този ловец?

— Не знам, но имам подозрения.

— Какви?

— Може и да е мания, но се страхувам, че някой ни следи.

— Кой?

— Почакайте.

Бени приближи до мечката и внимателно я огледа. Горкото животно бе получило нова рана близо до муцуната. Вероятно куршумът бе проникнал в черепа и засегнал мозъка. Бени грижливо огледа раната, после започна да оглежда тревата наоколо, като постепенно разширяваше кръга. С победоносен вик извести на Армандо, че бе намерил това, което търсеше.

— Вижте тази гилза — каза каубоят.

— Вече употребена?

— Да от уинчестър.

— Какво е заключението ви?

— Ловецът трябва да е индианец, защото белите използуват друго оръжие, когато стрелят по големите прерийни животни. Младежо, да си отваряме добре очите: може да се лъжа, но инстинктът ми подсказва, че Шарената опашка не е бил разкъсан от прерийните вълци и е по следите ни.

— Все още?…

— Да вървим, Армандо. Нямам търпение да намерим другарите си.

XIV

ШАРЕНАТА ОПАШКА ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА

Половин час по-късно по средата на пътя Бени и Армандо срещнаха Бек и Фалконе. Чули изстрелите, те се бяха запътили нагоре през гората в посока на звука. Обезпокоени от дългото отсъствие на ловците стояли будни почти цяла нощ а след това тръгнали да ги търсят. Но друг изстрел от върха на един хълм ги бе подвел в грешна посока. Ако подозренията на Бени бяха основателни, то вероятно бе стреляно от неизвестния ловец, убил по-късно и мечката т.е Шарената опашка. Вероятно този изстрел бе имал за цел да попречи на мексиканеца и механика да се притекат на помощ на обсадените и да ги отклони от верния път. Притеснени от близостта на този опасен противник, златотърсачите решиха веднага да тръгнат и да се отправят към веригата на Скалистите планини, сигурни, че Шарената опашка няма да ги последва чак дотам. Искаше им се да останат няколко дни, за да одерат двете мечки и да изсушат крехкото им месо, но страхът от неприятна изненада ги накара да побързат с отпътуването и да навлязат в териториите на Плоските глави. В десет сутринта след хубавата закуска с месо от тетраони, умело приготвени от стария ловец, се качиха на конете и поеха на запад, за да стигнат до първите разклонения на гигантската верига на Скалистите планини. След като преминаха няколко възвишения, местността отново стана равнинна, с малки хълмчета. Поляните се редуваха с малки горички от бреза, ела, червен и черен ясен, населени от множество дребни горски птици, които кръжаха над равнините. Големи потоци, притоци на Мирната река пресичаха терена и проблясваха като безкрайни сребърни ленти, простиращи се на юг. Вероятно бяха пълни с риба: големи бели пъстърви, които стигаха до тридесет и повече либри, извънредно вкусна планинска пъстърва, щуки, шарани и още най-различни видове. Всички те осигуряваха изобилна храна на индианските племена, които скитат из тези обширни и малко заселени територии, граничещи на изток с езера, а на запад с величествената верига на Скалистите планини.