Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 58

— Можете да кажете и милиони — отговори механикът. — Канада изнасяше стотици тонове, но тази индустрия се развива само от индианските племена

— Колко сок дава всяко дърво, Бени? — попита Армандо.

— Средно двадесет галона.

— А колко сок е необходим, за да се добие един килограм захар?

— Осем или девет галона.

— Загубата на толкова течност не вреди ли на растението?

— Не, щом продължава да дава същото количество и през следващите години.

— Но това е голямо щастие за индианците!…

— И като си помислите, че всеки с помощта на семейството си през пролетта събира не по-малко от шестстотин либри захар.

— А как се извлича?

— Слагат течността да заври, а след това я охлаждат. Утре ще ви дам да опитате, тъй като ще поостанем тук няколко дни, за да си набавим захар. Имаме малко, а не обичам горчив чай. Нека оставим дърветата да си отделят сока, а ние да отидем да закусим. По-късно ще направим още съдове и ще сложим тенджерите на огъня.

Върнаха се в лагера, където бяха приятно изненадани с готова закуска. С голям апетит изядоха лакомо последния тетраон и едно прерийно куче, което имаха късмет да убият сутринта и чието крехко месо много прилича на месото на малко теленце. След това се опънаха под свежата сянка на група дървета, за да изпушат по една лула и да си побъбрят. Армандо, който не можеше да стои на едно място, се възползува от краткотрайната почивка и тръгна към горичката. Бе забелязал следи от лопатар, наречен лапач на дърво, защото имаше навика да яде младите клони на върбата и клена. Навлезе в горичката с надеждата да изненада някой от тези и да направи един прекрасен подарък на приятеля си Бени, който много пъти бе хвалил вкусното им меса. Докато минаваше предпазливо от клен на клен и се спираше от време на време, за да се ослуша той бе успял да се отдалечи около половин миля от лагера Тогава му се стори, че чува откъм бреговете на едно малко езеро или по-скоро някакво блато да прошумоляват клони. Гъсталакът беше много плътен — предимно от върба и храсти, и не можа да разбере веднага какво става. Затова се спря и ослуша. Стоя неподвижен няколко минути с пръст върху спусъка готов да стреля, но като не чу нищо повече, запълзя по посока на блатото, убеден, че сред храстите се крие дивеч. Беше на петдесетина крачки от брега когато отново видя, че клоните се движат.

— Там се крие — промърмори.

Той вдигна бавно пушката и когато му се стори, че забелязва сянка сред листака натисна спусъка. Гърмежът едва беше заглъхнал, когато чу вик, който му заприлича по-скоро на човешки. Видя, че високите върхове се раздвижиха бързо, сякаш някой се мъчеше да си проправи път, след това настъпи покой.

— Хиляди дяволи!… — възкликна младежът побледнял. — Дали не убих някой индианец?… Това беше човешки вик!

Страхуваше се да не се забърка в някоя каша и затова постоя нерешително няколко мига. Той не чу повече никакъв шум и не видя храстите да помръдват. Зареди отново пушката и се насочи към мястото, където му се бе сторило, че вижда неясна сянка. Като разтваряше внимателно храстите, стигна до младата върба, чието стъбло бе прекъснато точно на височина човешки бой.