Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 55

— Другарите ни!… — извика Армандо като се готвеше да скочи долу.

— Почакайте — каза Бени и го възпря.

В този миг проехтя втори изстрел, по-далечен, последван от рев, който се задържа за дълго сред дърветата.

— Мечката е простреляна!… — извика каубоят.

Като чу предсмъртния и рев, мечокът се изправи на задните си крака и без да мисли за обсадените се втурна през гората като ръмжеше свирепа.

— На земята!… — изкомандува Бени.

Двамата обсадени скочиха едновременна. Трябваше им един миг да стигнат пушките да ги напълнят и да се впуснат бързо напред. Прекосиха тичешком поляната на тетраоните бързо събраха оставените от мечките убити птици и като стигнаха до срещуположната страна се поспряха да видят дали Бек и Фал коне не се показват отнякъде. Каква бе изненадата им, когато вместо Бек видяха да се връща обезумялата мечка. Старият мечок, обхванат от яростен гняв от бягството на двамата мъже и от смъртта на женската, се готвеше да отмъсти. Той забеляза Бени и Армандо, спрели до една ела, и се отправи към тях с настръхнала козина и разтворена уста.

— Младежо — каза каубоят, — целете се точно или сме загубени!

— Ще стрелям пръв — извика Армандо и вдигна пушката.

— А аз след вас — отговори Бени.

Мечката бе само на двадесет крачки, изправена на задните си крака готова да се хвърли върху противниците си, за да ги смаже в силната си прегръдка Армандо излезе крачка напред, прицели се и стреля.

Улучен в гърдите, мечокът се завъртя и падна, но веднага се изправи и се хвърли яростно срещу Бени, който бе застанал пред Армандо.

— Още веднъж!… — извика каубоят, насочвайки бързо оръжието.

Изстрелът изтрещя и бе последван от жесток рев. Мечокът, уцелен отново в гърдите, падна на земята като риташе яростно с крака и напразно се мъчеше да се изправи.

— Да го оставим сам да се оправя — каза Бени. — Бързо, да намерим другарите си.

Заредиха отново пушките и се затичаха към гората като се насочиха към мястото, където бяха чули двата изстрела. Поляната продължаваше да ехти от все по-отслабващия рев на мечока. След като подминаха групичка борове, Бени и Армандо забелязаха следи от кръв, оставени вероятно от женската.

— Трябва да е паднала някъде наблизо — каза каубоят. — Не чувам нашите приятели.

— Сигурно са заети с плячката си.

— Да последваме ли кървавите следи?

— Да Армандо Ех!…

— Какво има?

— Вижте там, до онази група брези.

— Двете мечета?

— И майка им, полегнала.

— Мъртва?

— Така ми се струва.

— Гръм и мълния!

— Какво?

— Погледнете!… Не виждате ли как двете малки пият кръвта, която блика от раната й?

— Изненадва ли ви това?… По дяволите!… Но къде са чичо ви и Бек?

С четири скока каубоят премина през храста. Мечетата се разбягаха Той стигна до мечката но не видя никога

— Нима вече са се отдалечили? — се запита.

— Сигурно са чули гърмежите ни, Бени.

— Без съмнение, но не ги виждам.

— Странно!…

— Необяснима загадка Армандо.

— Да не е бил някой ловец?…

— Не би изоставил плячката си.

— Имате право.

— Да се опитаме да дадем сигнал.